Unknown

Възможно ли беше баба й да е живяла тук? Трудно й беше да съвмести образа на Джорджи, която познаваше, и на момичето, притичвало някога из тези стаи, тези красиви, пищни стаи. Прииска й се до болка да усети принадлежност към това място, да почувства… нещо. Ала се озърташе наоколо и не чувстваше нищо.

Нищичко.

Преддверието беше превърнато във фоайе и в единия му край имаше бюро от тъмно черешово дърво, служещо като рецепция. Жена в джинси и тениска разговаряше по телефона. Забеляза Колин и му помаха.

Той й помаха в отговор и поведе Уила надясно през сводест коридор, отвеждащ към трапезарията. Десетки кръгли маси изпълваха помещението, обляно в светлина от високите до тавана прозорци. Край голямата камина, облицована с дървена ламперия, бяха подредени люлеещи се столове от онова време.

— Пакстън ми каза, че е открила готвач с петзвездни препоръки. Ресторант „Ребека“ ще приема не само гости на пансиона, местата са резервирани чак до края на годината.

— Защо „Ребека“? — попита Уила.

— Така се е казвала съпругата на прапрадядо ти. Построил имението за нея.

— О! — смути се тя от невежеството си.

Колин я изведе от трапезарията. Прекосиха фоайето в обратната посока към друг сводест коридор.

— Тук се е намирала библиотеката — обясни Колин. — Сега е всекидневна, където ще сервират следобеден чай на посетителите.

Стените и тук, както почти навсякъде на долния етаж, бяха облицовани с тъмна ламперия. Камината беше огледален образ на онази в ресторанта, ала от двете й страни се издигаха полици със стари книги. Наоколо бяха подредени пищно тапицирани канапета и столове.

В този момент жената, която разговаряше по телефона, влезе при тях.

— Съжалявам, Колин. Непрекъснато изскача нещо. Още не съм открила агенция за перални услуги. Пакстън ми хвърли ръкавица с молбата да отворим за гости в нощта на празненството.

Колин ги представи.

— Уила, това е управителката Мария. Пакстън я открадна от „Гран Деверу Ин“ в Чарлстън. Тя е най-добрата в бранша. Мария, пред теб стои потомка на собствениците на Блу Ридж Мадам — Уила Джаксън. Прапрадядо й е построил имението.

— За мен е чест — каза Мария. — Добре дошла, Уила.

— Благодаря — отвърна Уила.

Започваше да се чувства изключително неловко. По врата й пълзеше жега. Мястото й не беше тук. Е, с разума си го беше осъзнала отдавна. Семейството й не притежаваше къщата от десетилетия. Затова стоеше настрани. Винаги обаче бе таила надежда — спомен от детството — как някак си, като по магия, някой ще разбере, че е станала грешка и Блу Ридж Мадам всъщност принадлежи на нея.

— Мария ще ме подкрепи — каза Колин. — Виждала си филцовата шапка, нали?

Мария се засмя.

— Сигурна съм, че е била плод на въображението ми. Чуеш ли, че някъде витаят духове, всяко проскърцване се превръща в призрак.

— Ще разведа Уила горе — каза Колин. — Отключени ли са стаите за гости?

— Да — отвърна Мария. — Приятна обиколка.

Върнаха се във фоайето.

— Зад рецепцията е банкетната зала. Там ще се проведе празненството на Дамския клуб — обясни Колин, докато с Уила се изкачваха по стълбите. Щом стигнаха най-горе, той спря пред портрета на дамата в синьо. — Това е прапрабаба ти Ребека Джаксън. Намерили картината увита в чаршафи в един килер. Истинско чудо е, че крадците не са се докопали до нея.

Уила се взря в жената. Това, значи, беше бабата на баба й. Познаваше ли я Джорджи? Нямаше представа.

— Очите ми са като нейните — каза неволно.

— Знам.

— За пръв път я виждам.

Колин поклати глава.

— Пакстън е трябвало да те включи във всичко това. Не знам защо не го е направила.

— Нямаше да й бъда от полза — каза Уила. — Справила се е страхотно сама.

— Стаите за гости са натам.

Тя го спря, преди да свият по коридора.

— Стига. Видях достатъчно.

— Какво има?

— Нищо. Мястото е великолепно. Благодаря, че ме покани, но наистина трябва да се връщам. Съжалявам, че не успях да ти помогна за заровеното съкровище.

Мислеше, че отдавна го е надмогнала. Не разбираше защо й се отразява така. Понечи да се обърне. И в този миг земята се раздвижи.

Тя се закова на място и срещна тъмните очи на Колин. Изглеждаше объркан като нея.

— Усети ли го? — попита тя.

— Да — сериозно отвърна той. — И не ми харесва.

— Не е… призракът, нали?

След миг той й се усмихна, сякаш е казала нещо остроумно.

После се заспуска по стълбите. Тя го последва навън и установи, че на открито люлеенето се усеща по-силно. Земята громолеше и разклащаше внушителния полилей на верандата.

Колин погледна към мъжете, разкопаващи корените на прасковата, около която се бе образувала огромна яма.

— Прилича на спукан газопровод, но е невъзможно. Тук няма газопроводи. И всички подземни инсталации са маркирани.

Грохотът се засили. Въздухът завибрира на вълни, от които тъпанчетата й запулсираха.

— Каквото и да е, ще избухне. Влизай вътре при Мария — каза Колин и изтича към края на верандата. Заразмахва ръце да привлече вниманието на мъжете край изкопа. — Идвайте! Прибирайте се веднага! — изкрещя им.

Мъжете го погледнаха и не се поколебаха. Побягнаха с всички сили надалеч от ямата.