Unknown

— Е, вярно си беше, честно казано. Бях малко вързан. Така се държаха мъжете, които познавах, та смятах, че и аз трябва да съм като тях. Момчетата като Дейв се забавляваха да се подиграват на момчетата като мен, които сякаш нямаха представа какво е да се веселиш. Не мога да ти опиша колко великолепно беше усещането през последната година, когато всички мислеха, че аз съм Жокера. Гледаха ме и си казваха: „Олеле! Не предполагах, че е способен на това“.

— Помня това чувство — каза Уила. После, преди да се впуснат в поредната дискусия за смелостта й или за очевидната й липса сега, попита: — Е, какво искаше да ми покажеш?

Той свали слънчевите си очила и ги провеси през деколтето на тениската. Махна й да го последва по стълбите към предната веранда. Къщата беше огромна, много по-внушителна, отколкото изглеждаше отдалеч. Изпълни я със страхопочитание. Толкова дълго я беше наблюдавала отдалеч, че й се стори някак сюрреалистично да се изкачва наистина по стълбите, да докосва колоните.

— Когато разкопавахме корените на прасковата днес, открихме заровено съкровище. Куфар и филцова шапка. И тиган очевидно — добави Колин и завъртя ръждясалата вещ. — От филцовата шапка ме побиха тръпки, защото всяко дете, нахълтало с взлом в имението през последните четирийсет години, твърдеше, че е видяло филцова шапка да се носи из къщата. Баба ни плашеше с истории за призрака, който витае вътре.

— Виждал ли си го? — попита Уила.

— Единственият път, когато влязох тук с приятели, стоях със стиснати очи — отвърна той. — Но ще отричам, ако кажеш на някого.

Тя го изгледа учудено. На кого би могла да каже?

— А ти? Виждала ли си го?

— Никога не съм влизала.

— Шегуваш ли се? Толкова пакости си направила, но не си стъпвала в „Мадам“?

— За пръв път приближавам до къщата.

Тя протегна ръка и докосна стената, сякаш да се увери, че е истинска.

— Защо?

Уила отпусна ръка, уплашена, че изглежда смешно.

— Поради същата причина, която привличаше всички. Призраците. Моята баба ми разказваше същите истории.

— Страхуваш се от духове? Ти?

— Смятам просто, че което е погребано, трябва да почива в мир — отвърна тя и осъзна, че звучи досущ като баба си.

Пристъпи към куфара в края на верандата. Беше изработен от черна кожа — олющена и покрита с пръст, но иначе изненадващо запазена. Бяха извадили съдържанието и то лежеше спретнато подредено до филцовата шапка.

Уила се наведе и огледа всичко, макар да не разбираше защо. Не че би разпознала нещо от времето, когато баба й е живяла тук. Животът на Джорджи, поне според самата нея, започваше, след като бе напуснала това място.

Край куфара бяха подредени предимно старомодни мъжки дрехи от памук и лен. Имаше също разкъсан вестник и разтворен албум с изрезки от вестници. Тя вдигна внимателно албума и разлисти страниците — пожълтели и втвърдени като крехко стъкло от лепилото. Очевидно бе принадлежал на човек, силно заинтригуван от живота на кинозвездите от 30-те. Тук-там обаче имаше истински снимки. Бяха стари, на хора с неясни черти в някаква овощна градина.

— Дърветата отзад приличат ли на прасковата, засадена тук? — попита Уила и Колин надникна над рамото й.

Застана значително по-близо до нея, отколкото беше необходимо — несъмнено преднамерено според нея.

— Да, приличат. Интересно наблюдение.

По-нататък в албума откри гимназиална диплома от училище за осиротели момчета в Ъптън, Тексас, издадена на името на някой си Тъкър Девлин.

— Намираш ли нещо познато? — попита Колин иззад гърба й, все така надвесен като вълна над нея.

— Не… само…

Спря, когато отгърна на последната страница. Там беше залепена една-единствена снимка на красив мъж в светъл костюм, надянал филцова шапка — навярно същата, заровена с куфара. Изражението му подсказваше, че съзнава красотата си. Излъчваше увереност, че е способен да получи всичко желано.

— Какво? — попита Колин.

— Не знам. Той ми напомня нещо…

Уила затвори безпомощно албума.

— Ашвилският вестник в куфара е от август 1936-а — годината, когато семейството ти е напуснало къщата — каза Колин и отстъпи назад.

— Месецът и годината, когато основават Дамския клуб, според поканата, която сестра ти ми изпрати — добави Уила и се изправи. — Не знам нищо. Съжалявам. Част от вещите на баба ми са складирани на тавана вкъщи. Сред тях може да има някаква информация за Девлин Тъкър, който и да е той. Ще проверя.

— Би било чудесно — усмихна се Колин. — Искаш ли да разгледаш имението отвътре?

Едва се сдържа да не изкрещи: „Да! Непременно!“.

Той застана пред огромната осемкрила врата с кръгли прозорци от ръчно изработено стъкло от двете страни. На месинговата табела вляво пишеше: „Пансион и исторически паметник Блу Ридж Мадам“. Вратата изглеждаше тежка, но се отвори с леко изщракване.

Ръцете на Уила трепереха не на шега, когато пристъпи в хладния повей от миналото. Очите й се спряха първо върху внушителното стълбище, виещо се плавно покрай стената. Над последното стъпало висеше портрет на тъмнокоса жена със сиви очи в ослепително красива тъмносиня рокля. Гледаше надолу със замечтано изражение.