Unknown

Той отклони очи от нея и се озърна наоколо. Беше забелязал още два магазина за спортни стоки на Нешънъл Стрийт, но Уила явно се открояваше по свой начин, специализирайки се в природосъобразно облекло и екипировка, а кафенето изпълваше цялото помещение с аромат на печено кафе — остър и тъмен. — Сигурно излизаш често в планината.

— Не. За последен път бях в „Катаракт“ на излет в трети клас. Натрових се с бръшлян.

— Тогава сигурно обичаш кафе.

— Не повече от нормалното — кимна Уила към момичето. — Това е територия на приятелката ми Рейчъл.

Той се обърка.

— Защо тогава си отворила магазин за спортни стоки с кафене?

Тя сви рамене.

— Преди няколко години се натъкнах на човека, който продаваше мястото, а аз си търсех занимание.

— И се спри на това?

— Да.

Той се приведе напред и се облакъти на масата. Защо го измъчваше такава тревога? Когато я позна вчера на Джаксън Хил, седнала върху джипа си, го заля вълна от неподправено щастие, все едно виждаше наставник.

Пред очите му стоеше Уила Джаксън — извършител на толкова епични лудории, че в редките случаи, когато се срещаше с бившите си съученици, те бяха първото, което се сещаха да обсъдят. Планирането, методичността и времето, което тя им отделяше, будеха възторг — като последния й замисъл, когато задейства пожарната аларма и после, щом всички ученици излязоха навън, спусна огромен плакат от покрива на училището с надпис: „Уила Джаксън е Жокера на гимназията“.

— Наблюдавах те онзи ден, когато полицаите те отведоха. Не изглеждаше никак притеснена. По-скоро облекчена. Сякаш най-сетне е настъпил краят на преструвките. Реших, че ще напуснеш града и никога няма да се обърнеш назад.

Тя го изгледа раздразнено. И с право. Трябваше да млъкне. Не беше негова работа.

Не, още нещо напираше да се излее:

— Заради теб реших да следвам собствения си път, вместо да се върна тук и да правя, каквото другите искат от мен.

При тези думи тя вдигна вежди.

— Никой не предполагаше, че си способна да сътвориш подобни поразии, и ти им показа да не те подценяват. Щом Уила може да прояви такава смелост, рекох си, значи и аз мога. Длъжник съм ти. Длъжник съм на Жокера.

Тя поклати глава.

— Тази смелост, както я наричаш, ми навлече обвинение в дребно хулиганство. Едва не ме изключиха от гимназията и ми забраниха да присъствам на връчването на дипломите. Уволниха татко заради мен, защото откраднах ключовете и компютърните му пароли, за да осъществя кроежите си. Не ме възвеличавай, Колин. Радвам се, че си открил своя път, и съм щастлива, че някак си съм ти помогнала. Ала и аз открих своя път, макар той да не оправдава очакванията ти.

Мислеше, че са уволнили баща й? Колин знаеше със сигурност, че той напусна по своя воля. Беше там, когато се случи. Защо не беше й казал?

Уила се възползва от мълчанието и стана.

— Трябва да се залавям за работа — обяви тя. — Благодаря, че ми донесе поканата снощи.

— Наистина ли няма да дойдеш? — попита той и също стана.

— Да. И преди да полюбопитстваш отново — не замислям никаква грандиозна лудория.

— Лошо. Някой трябва да поразтърси тази групичка.

Тя отбягна очите му и се отдалечи.

— Е, този някой няма да съм аз.

Колин я проследи с поглед. Около нея се носеше аромат на нещо свежо и сладко — на лимони навярно.

— Искаш ли да излезем някой ден? — изплъзна се от устата му, защото усети, че ще съжалява, ако не го изрече.

Тя спря рязко. Момичето зад бара на кафенето вдигна глава и се усмихна.

— Не го намирам за добра идея — тихо отвърна Уила.

— Попитах те искаш ли, а не дали идеята е добра.

— Смяташ, че са две различни неща?

— В твоя случай, Уила, несъмнено са две различни неща.

Той отпи от капучиното, без да отлепя очи от нея.

— Ще останеш тук само месец. Лекомислено е, дори абсолютно нелепо да си въобразяваш, че за толкова кратко време ще ме убедиш по колко погрешен път съм поела.

Имаше добра интуиция. Веднага схвана замисъла му.

— Предизвикателство ли ми отправяш?

— Не.

Той тръгна усмихнато към вратата.

— Ще се видим, Уила.

— Не и ако аз те видя първа, Колин.

О, да, това определено беше предизвикателство.

Ха! Добрата стара Уила все пак се криеше някъде там…

* * *

— Къде беше снощи? Мама изпадна в истерия — каза Пакстън, когато Колин се прибра у дома същата вечер.

Тя се връщаше от работа в благотворителния фонд на семейство Осгуд, за чиито начинания отговаряше. С Колин свиха в алеята по едно и също време — отколешен синхрон, близнашка способност, която понякога й липсваше.

— Съжалявам — каза той и я прегърна през рамо, докато вървяха към къщата. — Не исках да ви тревожа. Заспах на едно канапе.

— Едно канапе? Колко завоалирано! — констатира сестра му.

Тръгнаха към кухнята. Икономката Нола приготвяше вечерята. От години тя беше постоянна величина в Хикъри Котидж. Семейството й работеше за Осгудови от поколения. Нола държеше стриктно на добрите обноски и уважението и Пакстън и Колин никога не я разочароваха. В замяна тя тайно им отпускаше лакомства. Колин спря и затършува из хладилника. Нола изцъка недоволно с език, подаде му едно от рулцата, които тъкмо изваждаше от фурната, и ги изпъди от кухнята.