Ubiyte Raym

— Стига, Мейсън. И на мен ми е тъжно за него. Това не означава, че трябва да нарушаваме законите. Освен това Дже­си и Люси са на два метра от него. Не виждаш ли?

— Да не те е страх, че ще ги улучиш по погрешка? По дяволите, Натан, можеш да уцелиш стотинка на такова разс­тояние. Няма по-добър стрелец от теб. Хайде. Стреляй!

— Ама...

На поляната отпред червенокосата свали револвера и пристъпи към момчето. Гарет не пускаше ножа. Продъл­жаваше да върти нервно глава.

Червенокосата направи още една крачка.

„Кучка!“

— Пречи ли ти на мерната линия?

— Не, но... ние изобщо не трябва да сме тук.

— Да, ама сме тук. Дошли сме като подкрепление на от­ряда и аз ти заповядвам да стреляш. Свалил ли си предпази­теля?

— Да.

— Стреляй тогава.

Натан погледна през мерника. Пушката застина в ръцете му. Сякаш стрелец и оръжие се сляха ведно. Мейсън беше наблюдавал това странно явление и друг път, когато бе хо­дил на лов с по-добри стрелци от него. Като че секунди пре­ди изстрела оръжието става част от човека.

Мейсън зачака да чуе гърмежа.

Нямаше дори най-слаб полъх. Имаше ясна видимост.

„Стреляй, стреляй, стреляй!“

Вместо гърмеж обаче чу въздишка. Натан отпусна глава:

— Не мога.

— Дай ми скапаната пушка!

— Не, Мейсън. Стига!

Изражението на старшия заместник-шериф обаче го на­кара да се подчини. Натан му подаде пушката и се изправи.

— Колко има в пълнителя?

— Аз...

— Колко патрона си сложил?

Мейсън зае позиция.

— Пет, но... не се обиждай, ама не си най-добрият стре­лец. Да не пострада някой невинен, ако...

Вярно беше. Мейсън не беше най-точният стрелец, но бе убил десетки елени, пък и на стрелбището в Роли постигаше задоволителни резултати. Това сега нямаше значение; Насе­комото трябваше да умре, и то веднага.

Той затаи дъх, леко натисна спусъка... И откри, че Натан го е излъгал: пушката беше на предпазител.

Мейсън свали предпазителя и отново се опита да норма­лизира дишането си.

Насочи кръстчето на оптическия мерник в лицето на мом­чето. Червенокосата се изпречи пред него и рамото ѝ попад­на на мерната линия.

„И ти ли ще ми пречиш, госпожичке?“

Тя се дръпна отново. После вратът ѝ се появи пред кръс­тчето на мерника. Отново се измести встрани, но остана на опасно близко разстояние до момчето.

„Дишай спокойно.“

Въпреки че ръцете му трепереха, Мейсън се съсредоточи върху подпухналото лице на жертвата.

Свали леко пушката и насочи мерника в гърдите на Гарет.

Червенокосата отново се набута на мерната му линия. Пос­ле отново се отдръпна.

Знаеше, че трябва да натисне съвсем леко спусъка, но как­то ставаше много често в живота му, гневът надделя. Мей­сън дръпна рязко спусъка.

16.

Зад Гарет се вдигна облаче прах. Той запуши уши.

След миг проехтя гърмеж.

Сакс се извърна бързо. По промеждутъка между изстрела и гърмежа прецени, че изстрелът не идва от Люси или Джеси, а от стотина метра зад тях. Полицаите също се бяха из­върнали, готови за стрелба.

Сакс залегна. Погледна Гарет - в очите му се четеше без­краен страх и объркване. Вече не приличаше на хладнокръ­вен убиец и изнасилван, а на уплашено малко момченце.

— Не, не! - прошепна той.

— Кой е? - изкрещя Люси Кър. - Кюлбо, ти ли си?

— Залегни, Амелия - извика Джеси. - Не знаем по кого стрелят. Може да са приятели на Гарет!

Сакс обаче не мислеше така. Куршумът бе предназначен за Гарет. Тя огледа възвишенията наоколо.

Последва нов изстрел, още по-неточен.

— Боже Господи! - промълви объркано Джеси Корн. - Чакай, чакай... това е Мейсън. И Натан Грумър. На онова възвишение.

— Жермен ли? - попита ядосано Люси, присви очи и се загледа в указаната посока. - Какво, по дяволите, прави там? - Яростно натисна копчето на радиостанцията си: - Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Там ли си? Чуваш ли ме?... Цен­трала. Обади се! Централа! Мамка му, няма връзка!

Сакс извади мобифона си и набра номера на Райм. Той вдигна веднага. Гласът му звучеше глухо:

— Сакс, успяхте ли...

— Намерихме го, Райм, но този полицай, Жермен, се е скрил на едно възвишение и стреля по момчето. Не можем да се свържем по радиостанцията.

— Сакс! Трябва ни жив! Кръвта по салфетката... на Мери Бет е. Миналата нощ е била още жива! Ако Гарет умре, ни­кога няма да я открием.

Сакс предаде думите му на Люси, но полицайката още не можеше да се свърже с Мейсън.

Нов изстрел. Едно камъче се разби на парчета, вдигна се облаче прах.

— Стига - изкрещя Гарет. - Не, не...

— Питай Бел дали Мейсън има мобифон - каза Сакс на Райм. - Трябва да му се обади и да го накара да спре!

— Добре, Сакс...

Райм затвори.

„Ако Гарет умре, никога няма да я открием...“

Сакс взе решение бързо. Хвърли оръжието и застана меж­ду Гарет и Мейсън. Добре съзнаваше, че полицаят може ве­че да е натиснал спусъка и куршумът да лети към нея.

Минаха няколко секунди. Не се чуха повече изстрели.

— Гарет, хвърли ножа! - нареди тя.

— Опитахте се да ме убиете! Излъгахте ме!

Дали, заслепен от ярост и паника, нямаше да се нахвърли с ножа върху нея?

— Не! - изкрещя тя. - Нямаме нищо общо с това! Заста­нах пред теб, за да те защитя! Той няма да стреля повече!

Гарет внимателно огледа лицето ѝ, клепачите му потреп­ваха.