Ubiyte Raym

Мобифонът ѝ иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно три­мата си колеги.

— Какво има? - попита Джеси.

— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и ум­рял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщ­ност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжаля­вам.

— О, Господи! - промълви Нед.

Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото ѝ.

— Какво ще правим сега? - попита той.

Люси вдигна глава. В очите ѝ блестяха сълзи.

— Ще хванем момчето - каза решително тя. - Ще избе­рем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. - Обърна се към Сакс: - Допа­да ли ти тази идея?

— Напълно.

15.

Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.

Поглед, в който се чете желание.

Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше оба­че, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесе­но над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите ѝ. Деколтето на престилката ѝ бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смък­нал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот... Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят ѝ, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвър­ли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино...“ - така посре­щаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.

„Направи го - помисли тя. - Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Чле­нът му надали щеше да ѝ навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо - той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата ѝ - пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? - попита той. - Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия ѝ глезен.

— Нищо ми няма - каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме - каза си тя. - Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо...“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака ѝ в ръце. Започна да гали пра­сеца, после глезена ѝ с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дуп­ките на чорапогащите ѝ, през които прозираше розовата ѝ кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца ѝ. После плъзна поглед по бедрото ѝ.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака ѝ. Ноктите му се за­качиха в чорапогащите ѝ.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра мириз­ма. Амоняк!

— По дяволите - промълви уплашено той. - Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени мину­ти! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?

Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толко­ва ярост и омраза в нечии очи.

— Да не си оставила нещо по пътеката? - изсъска той. От устата му захвърча слюнка. - Оставила си им някакъв знак, а?

Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.

— Не съм! Заклевам се! - изхлипа отчаяно.

Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелка­та, панталоните, бельото... Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги нав­лече.

Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите ѝ бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял няко­го? Дали някой не беше пострадал?

— Трябва да отида при Мери Бет - прошепна сам на себе си Гарет.

— Аз не мога да се движа - изхленчи Лидия. - Какво ще правиш с мен?

Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, пос­ле се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отво­ри го и се обърна към нея.

— Не, не, моля те... - заплака тя.

— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!