Ubiyte Raym

„Насекомите притежават удивителни приспособителни възможности. Естественият цвят на брезовата пеперуда нап­ример е бял, но в индустриални райони като Манчестър в Англия тя става черна, за да не се забелязва на фона на изца­паната със сажди кора на дърветата.“

Райм прелисти нататък. Четеше само подчертаните от Гарет пасажи. Информацията за мравколъва бе спасила отряда от клопката на момчето. Познавачът на рибешката душа Бен му бе обяснил, че животинското поведение често служи за пример на човека, особено когато става дума за оцеляване.

„Богомолките търкат коремчето си в крилата и така изда­ват зловещ шум, който отблъсква враговете им. Впрочем сами­те те са ненаситни хищници и изяждат всяко животно, което е по-малко от тях, включително птички и дребни гризачи...“ „Смята се, че торните бръмбари са дали на човека идеята за колелото...“

„През седемнайсети век естествоизпитателят Ромюр отк­рил, че осите правят гнездата си от дървесни нишки и слюн­ка. Това му дало идеята да произвежда хартия от дървесина, а не от памук, както се правело дотогава...“

Каква полза можеше да извлече от това? Какво в тези книги можеше да му помогне да открие избягалото момче сред двеста квадратни километра гори и тресавища?

„Насекомите имат много силно развито обоняние. За тях това е основното сетиво. Всъщност те „напипват“ миризмите. Използват ги за много цели: обучение, разузнаване, общуване. Когато някоя мравка намери храна, тя се връща в мравуняка, като оставя миризлива следа с коремчето си по земята. Така другите мравки се ориентират къде е храната. Разбират в коя посока да вървят, защото миризмата има „форма“: по-тясната част на миризливата следа сочи към храната като стрелка. Насекомите използват миризми и за да се предупреждават ед­ни други за приближаването на опасност. Усещат от километ­ри дори единични молекули от миризливото вещество. Така неприятелите им рядко успяват да ги изненадат...“

В стаята сияещ нахлу шериф Бел.

— Току-що говорих с една сестра в болницата. Ед май из­лиза от комата. Лекарят ще се обади след няколко минути.

Райм бе толкова отчаян от безизходицата, в която се на­мираше, че щеше да се зарадва и на свидетелски показания.

Бел закрачи бавно из лабораторията. Всеки път, когато навън се чуеха стъпки, поглеждаше нервно към вратата.

Линкълн Райм отново облегна глава на възглавницата. Очите му зашариха ту към картата, ту към черната дъска, ту към книгата. И през цялото време блестящата синьозелена муха летеше из стаята. Неориентирана като самия него.

През пътеката претича някакво животно и се шмугна в храстите.

— Какво беше това? - попита Сакс; приличаше ѝ на нещо между куче и котка.

— Сива лисица - обясни Джеси. - Не съм виждал много често, но и рядко идвам от тази страна на реката.

Движеха се бавно по едва различимите следи на Гарет. Внимателно оглеждаха за капани.

Сакс отново се почувства потисната. Вече не вървяха сред борове, а през нещо като тропическа гора. Люси ѝ обясни, че това са каучукови дървета, кедри и водни кипариси. Стволо­вете им бяха покрити с дебел мъх, короните им - оплетени от диви лози, които поглъщаха всеки шум. По земята растя­ха лигави гъби, навсякъде се стелеха жабунясали блата, въз­духът миришеше на гнило.

Сакс загледа отъпканата земя. Обърна се към Джеси:

— Тук сме на километри от града. Кой отъпква тези пъте­ки?

Той вдигна рамене:

— Разни бродяги. Хора, които не си плащат данъците, хо­ра, които правят незаконно уиски, отшелници, деца...

Нед Спото, който се беше облегнал на едно дърво и пи­еше вода, допълни:

— Понякога получаваме сигнали: някой чул стрелба, пи­съци, викове за помощ, забелязал тайнствени светлини. Та­кива неща. Само че, като дойдем, няма нищо. Никой, нито престъпник, нито жертви. Понякога намираме някоя кърва­ва следа, но тя не води доникъде. Винаги се отзоваваме, няма начин, но никога не идваме сами.

— Тук се чувстваш различно - продължи Джеси. - Смеш­но е, но имаш усещането, че тук животът няма никаква стой­ност. Предпочитам да се разправям с надрусани въоръжени хлапета, отколкото да дойда тук. Там, в цивилизацията, поне действат някакви правила. Знаеш какво да очакваш. А тук...

Той вдигна рамене.

Люси кимна:

— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.

Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.

Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.

В главата на Сакс звучаха думите на Райм:

„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не ѝ остава много време...“

Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и сами­ят Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.