Отвратена от вонята на О’Сараян, Сакс протегна свободната си ръка и си взе револвера. Отстъпи, блъсна О’Сараян и насочи оръжието към него.
— Само се шегувах - оправда се той. - Всички знаят, че не съм опасен. Не исках да ви направя нищо лошо. Кажете ѝ, че само се закачам...
— Какво става тук? - викна Люси.
Кюлбо поклати глава:
— Шон се правеше на интересен.
— Което някой ден ще му струва живота - изсъска полицайката.
Сакс затвори ножа с една ръка и го прибра в джоба си. О’Сараян погледна оцапания си с кръв пръст:
— Гледайте, ранен съм. Вижте бе, това е кръв!
— По дяволите - изруга Томъл.
Люси се обърна към Сакс:
— Ще предприемеш ли нещо?
— Ще си взема душ.
Кюлбо се засмя.
— Да не си губим времето с тях - добави Сакс.
Люси кимна на мъжете:
— Тук е извършено престъпление. Изпуснахте вече наградата. Ако искате да ловувате, ходете другаде.
— Сега не е сезонът - отбеляза саркастично О’Сараян. - Искам да кажа... ох, как болиии.
— Връщайте се тогава в града. Преди да загазите.
Мъже вдигнаха пушките си. Кюлбо пошепна ядосано нещо на ухото на О’Сараян. Той вдигна рамене и се усмихна смутено. За момент Сакс си помисли, че Кюлбо ще удари приятеля си, но високият мъж се успокои и се обърна към Люси:
— Открихте ли Мери Бет?
— Още не, но хванахме Гарет и той ще ни каже.
— Исках да пипна наградата, но съм доволен, че го хванахте. Това хлапе създава само проблеми.
— Благодаря, Рич.
След като тримата се загубиха от поглед, Сакс попита:
— Откри ли нещо във воденицата?
— Не, реших да дойда да ти помогна за лодката. Продължиха по пътеката.
— А, щях да забравя - сети се Сакс. - Трябва да изпратим някого при капана. Да убие осите и да затрупа дупката.
— Вече е направено. Джим изпрати Трей Уилямс, един от помощник-шерифите, с флакон инсектицид и лопата. Само че в гнездото нямало никакви оси.
— Празно ли е било?
— Точно така.
Значи изобщо не било капан, само уловка, за да ги забави. Бутилката с амониева основа също бе сложена така, че да не навреди на някого. Гарет можеше да я нагласи така, че да напръска преследвачите, да ги ослепи и да ги изгори, но я беше сложил отстрани на една ниска скала. Ако се бяха спънали в кордата, бутилката щеше да падне в едно дере под пътеката. Миризмата щеше да предупреди Гарет за приближаването им, без амонякът да навреди на никого.
Сакс отново си представи тревожните очи на момчето.
Сепна се: Люси ѝ говореше нещо.
— Извинявай, какво казваш?
— Питах как си се научила да си служиш така добре с ножа.
— С много тренировки на едно диво и жестоко място.
— Диво място ли?
— Да. Бруклин.
Не ѝ оставаше нищо друго освен да чака.
Мери Бет Макконъл гледаше през мръсния прозорец. Беше нервна и ѝ се виеше свят от жега и жажда. В цялата постройка нямаше капка от каквато и да било течност. Навън се виждаше купчина празни бутилки от минерална вода. Видът им още повече усилваше жаждата ѝ. Знаеше, че няма да издържи повече от ден-два без вода.
„Къде си? Къде?“ - питаше тя мълчаливо Мисионера.
Дали наистина съществуваше, или бе само плод на възбуденото ѝ от отчаяние и жажда въображение?
Те се облегна на нагорещената стена. Струваше ѝ се, че всеки момент ще припадне. Опита се да преглътне, но в устата ѝ нямаше вече слюнка. Задушаваше се от жега, сякаш беше увита презглава с вълнено одеяло.
„Ах, Гарет... знаех си, че не мога да очаквам нищо хубаво от теб.“
Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.
„Не трябваше да му помагам... Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“
Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четиримата стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, приятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си... Канеше се да уринира върху Гарет.
„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб...“
В началото ѝ беше забавно.
След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Махаше ѝ за поздрав, обаждаше ѝ се вкъщи, за да я пита за разни неща, които слушал по новините, оставяше ѝ подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в буркан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец - живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вървеше след нея по Мейнстрийт, плямпаше ѝ глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гърдите, краката и косата ѝ.
„Мери Бет, Мери Бет... знаеш ли, че ако прокараш паяжина около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет грама?... Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Паяжината е наистина готино нещо... нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“
Трябваше да забележи. Прекалено много ѝ разказваше за паяците и как дебнат плячката си.