Ubiyte Raym

Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.

Гарет се наведе над нея.

„Как се добраха дотук толкова бързо?“ - чудеше се Гарет.

Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчител­на, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.

Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето пог­ледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.

„Как, как?... Успокой се. Имаш достатъчно време.“

След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше...

Гарет застина.

До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото ѝ. Амоняк!

В съзнанието мy изплува един образ: муха, оплетена в па­яжина.

„О, не!“

— Не мърдай, Гарет! - изгърмя женски глас.

От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърди­те му. Спря поглед на ножа му.

— Тук е! - изкрещя тя. - Хванах го! - Понижи глас и се обърна към него: - Прави каквото ти казвам и няма да пост­радаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на зе­мята по очи.

Момчето обаче не легна.

Остана да стърчи, пукайки нервно кокалчетата на палеца и показалеца си. Изглеждаше ужасно уплашен и отчаян.

Амелия Сакс отново погледна ножа в ръката му. С какво беше омазано острието? Дали с кръвта на Мери Бет?

Очите ѝ смъдяха от амоняка и потта. Тя избърса лице с една ръка, без да сваля оръжието.

— Гарет... - повтори с привидно спокоен глас. - Легни на земята. Никой няма да ти стори нищо лошо, ако се подчиниш.

Отдалеч се чу гласът на Нед Спото:

— Намерих Лидия. Добре е. Мери Бет я няма.

— Къде е Амелия? - извика Люси.

— Тук съм, на пътеката към реката - обади се Сакс. - Хвърли ножа, Гарет, и легни веднага на земята.

Той я огледа внимателно. Кожата му бе възпалена, очите - подпухнали и влажни.

— Хайде, Гарет. Четирима сме. Няма как да се измък­неш.

— Как? - промълви той. - Как ме намерихте?

Гласът му беше съвсем детски, дори по-тънък, отколкото на повечето шестнайсетгодишни момчета.

Тя не му отговори. Заслугата беше на Линкълн Райм. Мал­ко след като тръгнаха по средната пътека след кръстопътя в гората, криминологът им се обади:

— Един от фермерите, с които говори Джим Бел, каза, че житото никога не се е използвало за фураж тук. Торбата ве­роятно била от някаква стара воденица, която миналата го­дина изгоряла. Това обяснява и саждите.

Бел взе телефона и им обясни как да стигнат до воденица­та. След това Райм отново се обади и каза, че е измислил обяснение и за амоняка.

Като четял книгите на Гарет, попаднал на един подчер­тан пасаж, в който пишело, че насекомите използвали ми­ризмите като средство за предупреждение. Въпреки че амо­нячните съединения се използват за приготвяне на експлози­ви, криминологът смяташе, че момчето е вързало бутилка амонячна вода с корда, така че когато преследвачите минат по пътеката, да я бутнат. Така Гарет щял да усети враговете си и да избяга.

След като откриха клопката, Сакс даде идея да напълнят една празна бутилка с амонячна вода и да я разлеят около воденицата, за да подплашат момчето.

Така и направиха.

Сега обаче Гарет отказваше да се подчини на заповедите ѝ. Гледаше я внимателно, сякаш се опитваше да прецени да­ли е готова да го застреля, или не.

Той се почеса по лицето, избърса чело и стисна по-здраво ножа. Огледа се отчаяно.

Сакс се опасяваше да не би от страх да побегне или да я нападне. Затова се опита да придаде на гласа си майчинска загриженост:

— Хайде, Гарет. Направи, каквото ти казах. Всичко ще се оправи. Бъди послушен. Моля те.

— Прицели ли се? Стреляй! - прошепна Мейсън Жермен.

Заедно с Натан Грумър се спотайваха на върха на едно възвишение, на стотина метра ог червенокосата нюйоркска кучка и убиеца.

Мейсън стоеше прав. Натан лежеше, беше опрял пушка­та си на буца пръст и се опитваше да нормализира дишането си, както прави всеки ловец, независимо по какво се кани да стреля: гъска, елен или човек.

— Хайде - подкани го Мейсън. - Няма вятър, имаш добра видимост. Стреляй!

— Мейсън, момчето не прави нищо!

Люси Кър и Джеси Корн излязоха от храстите с насочено оръжие.

— Всички го държат на прицел - продължи Натан. - Пък и той има само нож. Нищо и никакво джобно ножче. Освен това май смята да се предаде.

— Той няма да се предаде! - изсъска Мейсън. - Нали ти казах, че се преструва. Ще ги избие веднага щом свалят оръ­жието. Смъртта на Ед Шефър не е ли достатъчно доказател­ство?