Ubiyte Raym

Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е зат­ворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.

Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият ѝ подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи кол­кото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.

Люси Кър прекъсна мислите ѝ:

— Открих нещо.

Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелнич­ното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобо­вете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с вещест­вени доказателства.

Люси гордо ѝ показа някаква картонена кутия.

— Виж, беше скрита зад воденичния камък.

Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.

Люси понечи да разгъне картата.

— Не - спря я Сакс. - Може да има някакви следови ули­ки. Изчакай да я занесем на Линкълн.

— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.

— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще из­ляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, кога­то го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.

Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, ед­ва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.

„О, не. Само те ми липсваха.“

— Я - възкликна Рич Кюлбо.

Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.

— Моите поздравления, мадам - каза иронично другият.

Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, он­зи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.

— Изпуснахме наградата - продължи Томъл. - Цял ден се трепем в тази жега.

— Момчето каза ли ви къде е Мери Бет? - попита Кюлбо.

— Питайте шериф Бел - отвърна Сакс.

— Просто си помислих, че може да е пропял.

Как ли бяха открили воденицата? Сигурно ги бяха прос­ледили, а може би някой им беше подсказал - Мейсън Жер­мен, с надеждата да му послужат като подкрепление при стрелбата.

— Бях прав - отбеляза Кюлбо.

— За какво?

— Сю Макконъл увеличи наградата на две хиляди. Тол­кова бяхме близо, а ни се изплъзна.

— Извинете ме, господа, имам работа.

Сакс понечи да ги заобиколи. Чудеше се къде ли е трети­ят от компанията, онзи, хилавият.

Неочаквано зад гърба ѝ се чу шумолене и някой измъкна револвера ѝ от кобура. Тя се извърна и се приведе, хилавият Шон О’Сараян отскочи назад. Хилеше се като ученик, който е направил някаква магария.

Кюлбо поклати глава.

— Стига, Шон.

Сакс протегна ръка:

— Върнете ми го.

— Само да го разгледам. Готино парче. Харис колекци­онира оръжие. Този е хубав, нали, Харис?

Томъл не отговори. Въздъхна и избърса чело с ръка.

— Търсите си белята - предупреди Сакс.

— Върни ѝ го, Шон - каза Кюлбо. - Не е лъжица за твоята уста.

О’Сараян се направи, че ѝ връща револвера, но в послед­ния момент се захили и дръпна ръка:

— Хей, сладурано, откъде си точно? Чух, че си нюйоркчанка.

— Стига си си играл с проклетия патлак! - настоя Кюлбо. - Изпуснахме вече мангизите. Хайде да се прибираме.

— Върнете ми оръжието веднага! - нареди Сакс.

О’Сараян обаче нямаше никакво намерение. Скачаше насам-натам, прицелваше се в дърветата като дете, което си играе на стражари и апаши:

— Па, па...

— Добре, задръжте го - направи се, че се е примирила, Сакс. - И без това не е мой. Като ви омръзне да си играете, върнете го в шеривството.

И му обърна гръб.

— Хей - извика той, разочарован, че тя не иска вече да си играе. - Недей...

Сакс се извърна внезапно надясно, приведе се и се плъзна зад гърба му. Светкавично извади автоматичния нож от джоба си, отвори го и го допря до брадичката му. По врата на О’Са­раян потече струйка кръв.

— Ох, Господи, какво правиш? - изломоти той, но бързо си даде сметка, че като говори, острието се забива повече в гърлото му.

Кюлбо вдигна ръце:

— Добре, добре. Да не...

— Хвърлете оръжието на земята - заповяда Сакс. - И три­мата!

— Ама аз не съм направил нищо - възнегодува Кюлбо.

— Слушайте, госпожице - заоправдава се Томъл, - не ис­каме проблеми. Приятелят ни само...

— Правете каквото ви казва - проплака О’Сараян. - Хвър­лете скапаните пушки.

Кюлбо остави карабината си на земята. Томъл също.