Тръпка

Коляното ми гори и съм страхотно жадна. На мивката има чаша. Докуцуквам до нея и трепвам, когато вратата се хлопва зад гърба ми. Чашата не изглежда много чиста, затова пускам чешмата и пия от шепи. Тук налягането е по-лошо дори от моя душ. Излиза само тънка струйка.

Изпивам две пълни шепи, облягам се на стената и събирам сили да закуцукам обратно към стаята си.

Точно когато се обръщам, за да тръгна, някой нахлува през вратата.

Издавам тъничък писък.

Къртис сграбчва бедрото ми:

— Хей, аз съм.

Оставам без дъх. От шока, в комбинация с ръката му.

— Открих Хедър.

— Да, току-що я видях.

Не се отдръпвам, но и той не се отдръпва. Също като мен още е със сноубордисткото си яке и велкро лепенките на яките ни са достатъчно близо, за да залепнат. Усещам аромата на кожата му — пот и слънцезащитен крем.

— Как е коляното ти?

Усмихвам се:

— Боли.

И той се усмихва:

— Не можа да се въздържиш, нали?

— Не можах.

— Съжаляваш ли?

— Не.

Ръцете му се притискат до бедрата ми и цялата се напрягам.

— В стаята имам коленна шина — казва той, — но какво, по дяволите, ще правим, като вече не можеш да караш надолу. Направо ме вбесяваш.

Но не изглежда бесен. Вече не. В очите му има топлина, различна от досега. И нещо друго.

Избутвам го, докато се опре на плочките.

— Мила.

Радвам се, че още ме държи, защото в момента не мога да разчитам на краката си.

— Какво?

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

Желанието в изражението му е примесено със смущение. Той преглъща:

— Трябва да ти кажа нещо.

Коремът ми се свива от страх и само за секунда емоциите ми се сриват. Отдръпвам се от него.

Той ли е? Той ли е убиецът?

Боже, дано да греша, но какво друго може да бъде?

Всички смятахме, че Къртис има по-стабилни морални принципи от всеки от нас. Ако я е убил, собствената си сестра, на какво можем да се надяваме? Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на никого. Никога.

Той прави крачка към мен.

— Прости ми, Мила.

Какво ли ще ми стори?

Дърпам вратата, но тя не се отваря. Гледайки го през рамо, дърпам по-силно. Мамка му. За разлика от спалните, тази врата няма резе. Някой я е затворил с ключ.

— Ти ли я затвори?

— Не. Мила, чуй ме.

Обзета от паника, се насилвам да мисля. Не може да я е затворил, защото щях да го видя. Без да отделям очи от него, блъскам по вратата.

— Спри — казва Къртис.

Гласът на Хедър:

— Мила? Къртис?

— Тук сме! — Блъскам по вратата.

Отваря се със скърцане. Хедър стои там, едва си поема въздух. Тя ли я е заключила?

— Бързо — казва тя, — Брент е ранен.

32

Десет години по-рано

Натискам звънеца на вратата на Брент.

Отваря Къртис, навил ръкавите на суитшърта си, целият покрит с брашно.

— Брент трябваше да замине за Рисул. Утре има фотосесия за „Смаш“. Забравил е да ти каже.

— О! — правя крачка назад.

— Влез — казва Къртис, — правя пица.

— Хм, окей. — Следвам го в кухнята.

Той леко накуцва, набляга на левия крак.

— Боли ли те?

— Нищо не е. По това време на сезона винаги се претрепвам.

— Брент има болкоуспокояващи, сигурно…

Къртис ме прекъсва:

— Не вярвам в тях.

Тестото върху плота е разточено на малки кръгове. Трябваше да се сетя, че сам прави тестото за пицата. Носът и бузите му са загорели от поредицата слънчеви дни, изпотил се е от готвенето и косата му е влажна. Наблюдавам как вади семките от една червена чушка, пръстите му са бързи и ловки. Не знам защо, но съм сигурна, че в леглото ще бъде много по-различен от Брент. Какво ли е усещането на пръстите му върху кожата ми?

Къртис вдига очи и улавя погледа ми. Лицето ми пламва. Също като сестра си и той има неестествената способност да чете мислите ми. Ужасно се надявам, че не е прочел какво си мислех точно в този момент.

— Вино? Бира? — пита той както винаги с неутрален тон.

— Само вода. — Сама си наливам чашата.

Къртис кима към гъбите:

— Би ли ги нарязала?

Търся нож:

— Докато ни догонваше горе, изглеждаше доста нервен.

Той пристъпва от крак на крак.

— Защо?

Повдига рамене:

— Не знам. Може би… Сега, когато Британското вече наближава, може би е по-добре да не караш с нея. За всеки случай.

Смея се неуверено:

— Защо? Какво мислиш, че ще направи още?

Той е забил поглед в пиците, очевидно този разговор никак не му допада.

Спомням си нещо:

— Предпазната преграда. — Къртис рязко вдига глава. Ледена тръпка минава през тялото ми. — Нали не мислиш, че тя…

Когато прекарваш толкова много време по седалковите лифтове, невинаги спускаш преградата. Не е голяма работа. Дори не ми е минало през ума, че мога да падна. Седалката е наклонена назад, така че е почти невъзможно.

Освен ако не те бутнат.

— Не — казва Къртис. — Разбира се, че не.

Но явно си беше помислил точно това. Или поне го е допуснал като възможност.

Нарязвам гъбите на тънко.

— Да кажем, че вече няма да се качвам на седалковите лифтове със сестра ти.

Двамата режем и мълчим. Възможно ли е да е прав? Сипа ми алкохол в чашата и ритна борда ми в пукнатината. Безразсъдното ѝ поведение причини злополуката на Ясинта. Може ли обаче да отиде толкова далеч? Под лифта беше пълно със скали. Ако бях паднала, можех да умра.