— Не е лесно да караш с някого, който не ти е безразличен. Но двете неща трябва да се разделят. Иначе… Дърпа те надолу като котва.
Абсолютно вярно. А може ли човек да прави големи трикове с котва на краката?
— Пак ли се качваш? — пита Одет.
— Не. Ти върви. Трябва малко да се съсредоточа. — Искам да гледам Саския и да видя откъде се пуска.
— Окей — казва Одет, — стискай ми палци. Ще опитам моето задно обръщане.
Вчера я видях да го прави на батута.
— На добър час — извиквам след нея, докато се отдалечава.
Дейл е седнал на снежния насип, сърба „Смаш“. Съжалявам, че въобще го опитах. Вече го намалих до една бутилка на ден, но целта ми е да го спра съвсем. Като си създадеш навик да не спиш достатъчно, е много трудно да го пречупиш. Мисля, че имам нужда от по-силни приспивателни.
Ето я и Саския. Напрягам се да видя. По дяволите — тя тръгва от още по-високо. Обръщам глава, когато минава покрай мен на път към влека. Веднага след нея идва Къртис. Каквото и да е станало с рамото му, явно няма да го спре.
— На последното завъртане трябва да направиш тейлграб20 — извиква той на Брент, докато ме подминава. — Сигурно ще можеш да го задържиш и по-дълго.
Миналата година Къртис беше пръв в британската ранглиста, Брент е втори, но по начина, по който се спуска тази година, може да си разменят местата.
Не разбирам защо Къртис му помага? Дори и да смята, че има нещо необичайно в това, Брент не го показва. Само кима съсредоточено и отхапва от ябълката си.
Догонвам Къртис и се мятам на копчето до него. Искам да разбера каква игра играе.
— Мислех, че си в болницата — казвам аз.
— Ясинта не искаше да пропускам тренировката — отговаря той.
— Как е тя?
— Не е много добре. Щом ѝ разрешат да лети, ще се прибере у дома. Много лошо счупване.
— Ужасно. Как е рамото ти?
— Прегледаха ме, докато бях в болницата — усмихва се пресилено, — удобно съвпадение, нали?
— Какво казаха?
— Не е толкова зле.
Което значи, че страхотно го боли, но не достатъчно, за да го спре да кара.
Кимам по посока на Брент:
— Мога ли да те попитам нещо? Защо го правиш?
— Какво?
— Помагаш на Брент.
Мълчание.
— Момчето има топки — казва той накрая.
— Да, но се състезаваш срещу него.
Той свива рамене:
— Предполагам, че така я играя тази игра.
— Той помага ли ти?
— Да, обсъждаме триковете.
— Играеш играта доста по-различно от сестра си. — И по-различно от мен, помислям си аз, но не го казвам.
Челюстите му се стягат:
— Надявам се.
Очилата ми пак се замъгляват. Стискам копчето между краката си, издърпвам ръкавицата и бъркам в джоба за кърпа:
— Имаш ли кърпа за очила?
— Заповядай.
Някой си е изпуснал очилата по средата на влека. Протягам се да ги взема. Бордът се изплъзва под мен.
Къртис ме сграбчва през кръста:
— Държа те.
По дяволите. Колкото и да се преструвам, че не ми пука за него — пука ми. Повече от всякога:
— Благодаря.
Беше грешка да взимам влека с него. Трябва да се фокусирам. Почти сме стигнали до върха. Поемам си дълбоко въздух, опитвам се да проясня ума си.
— Добре ли си? — пита Къртис.
Усмихвам се:
— Да, опитвам се да скачам по-високо от сестра ти.
— Забелязах. — Той не се усмихва.
— Нека позная. И ти ще ми кажеш да успокоя топката.
— Кой ти го каза?
— Брент.
— Не. Дерзай. Само… пази си гърба, когато си край сестра ми, окей?
Взирам се в него:
— Какво искаш да кажеш?
Той стиска устни, сякаш съжалява, че въобще е казал нещо.
Ще ми се да ми обясни. Мисля си за предишното му предупреждение. Беше казал на Брент да я държи под око. Може би Саския е правила и по-лоши работи от противните номера, които ми погоди? Възможно ли е да е наранила някого?
Край, точка. Ще я предизвикам.
Тя се закопчава на върха, отивам право при нея.
— Може ли да поговорим?
Изглежда изненадана.
— Разбира се.
Откакто бутна борда ми в онази пукнатина, почти не сме разговаряли. Докато се закопчава, Къртис поглежда към нас. Оглеждам се къде можем да отидем, за да не ни слушат.
— Искаш ли да се спуснем до седалковия лифт? — казва тя.
— Добре, чудесно — казвам аз.
— Къде отивате — извиква Къртис, когато тръгваме в обратна посока.
— На седалката! — викам аз.
Със Саския се спускаме по червената писта, която сега е пуста. Двете бяхме тук преди месец, когато още си мислех, че сме приятелки. След всичко, което направи, никак не ми е приятно да си го призная, но ми липсва да караме заедно.
Над една бабуна тя прави половин завъртане. Засилвам се след нея и правя 360°. Тя вижда, прави същото и изскача отстрани на пистата. Аз опитвам 540° и падам. Тя се смее.
Хората смятат, че ако си жена състезателка, още повече когато си сред други жени, не е готино да си много надъхана. Забелязвам го дори у Одет, усещам, че и аз се мъча да прикривам състезателния си хъс. Но със Саския мога да дам воля на спортната си злоба. Тя въобще не се страхува да бъде себе си и това ми помага и
Защо не можем да бъдем приятелки? Сигурно щеше да е възможно, ако участвахме в отборен, а не в индивидуален спорт. Или пак щяхме да се състезаваме помежду си просто защото така сме устроени?