Тръпка

Споглеждаме се. Златното правило на ледника? Никога не сваляй борда. Когато си на борда, тежестта се разпределя върху по-голяма повърхност. Без борд рискът да пропаднеш в някоя пукнатина се увеличава многократно. Когато се катерехме нагоре, се придържахме към линията на влека, знаейки, че допреди няколко месеца лифтаджиите са запълвали пукнатините. Но Хедър няма никаква представа за това и за разлика от нас, няма въжета или предавател.

— Ще огледам наоколо. — Дейл се насочва към гаражите на снегорините.

— Ние ще огледаме вътре — извиква Къртис след него.

— Справяш ли се, Мила — пита ме Брент.

— Да.

Къртис гледа как се мъча да си сваля обувките, без да каже и дума. Виждам, че едва се сдържа.

— Няма нужда да ме чакаш — казвам му аз.

— Добре — отвръща Къртис. — Брент, ти провери горния етаж, аз ще проверя този. Сигурен съм, че е някъде тук.

— Ще бъда в стаята си — извиквам след тях.

Сграбчвам шепа сняг и го притискам към коляното. Край вратата е струпана всякаква екипировка. Ровя из ръкавиците, очилата и въжетата, за да си намеря обувките. Ето ги. Чорапите ми са подгизнали, но стискам зъби и куцукам вътре. Трябва да вдигна крака нависоко.

Завивам по коридора към стаите. Къртис сигурно току-що е минал оттук, защото лампите още светят. Надушвам въздуха и стомахът ми се свива. Мисля, че пак усетих парфюма на Саския.

Сетивата ми са изострени. Зад мен има някой.

Обръщам се толкова бързо, колкото ми позволява коляното, но там няма никого. Уплашена, куцукам напред. Малко ми остава. Нямам търпение да се скрия зад заключената врата. Шумолене отзад ме кара отново да се обърна. По дяволите, много боли. Хващам се за коляното. Но коридорът е празен.

— Ехоо — викам аз.

Трополене на крака от горния етаж. Сигурно това съм чула. Брент е горе. Тази сграда си прави номера с мозъка ми. Продължавам покрай стаята на Брент и килера за бельо.

Светлината угасва. Пълен мрак. Мразя този тъп изключвател. Къде е шибаният ключ? Още притискам леда с една ръка, с другата опипвам стената. Ледът се топи и капе навсякъде, подът става хлъзгав, но точно в този момент не бива да падам. Пълзя напред в тъмното пипнешком. Тук някъде трябва да има ключ.

Зад гърба си усещам течение. Май че се отвори врата? Обръщам се и се напрягам да видя в тъмнината:

— Ехоо?

Има ли някого с мен в коридора? Пръстите ми пляскат по стената. Ето го!

В мига в който лампите светват, нещо изчезва зад ъгъла. Сподавям дъх.

Не съм го видяла. Не може да съм го видяла.

Изглеждаше като проблясък на светлоруса коса.

30

Десет години по-рано

Изпращам есемес на Къртис:

Как е Ясинта?

Счупена бедрена кост. Закараха я в Гренобъл.

Много съжалявам.

Клетата Ясинта. Сезонът ѝ приключи.

Прекарвам будна половината нощ, като обмислям дали да кажа на Къртис за ролята на сестра му в злополуката. Почти съм сигурна, че черният предмет, каквото и да беше това, дойде от ръката на Саския. Но не мога да се закълна, стана толкова бързо. Може просто вятърът да го е отвял покрай нея. И дори да е неин, може да го е изпуснала случайно. В червата си усещам, че го пусна нарочно, но дори и тя може да е искала само да разсее Ясинта и да я откаже от трика.

Така или иначе, нищо няма да постигна, като кажа на Къртис. Саския ще каже, че е било случайно, пък и контузията вече е факт. Дано да ѝ послужи за урок.

На пайпа на следващия ден не мога да се освободя от мисълта за злополуката. Всеки път, като се приготвя да скачам, се оглеждам да видя къде е Саския и дали няма да подхвърли нещо и на мен.

Окей, качва се с влека. Значи съм в безопасност. Поеми си дъх. Хайде, съсредоточи се!

Тъй като до Британското остават само десет седмици, се отказах от идеята да опитвам криплър, засега. Беше страшно дори да гледам Брент да го прави. Сега се мъча да набирам височина, затова се спускам все по-отвисоко. Разбира се, Саския го забеляза и прави същото.

Този път се засилвам от двайсет метра и почти губя контрол по стената. Първият ми отскок ме изхвърля по-високо от очакваното, размахвам ръце като луда, за да запазя равновесие, и някак си се приземявам. Заклащам се още няколко пъти от скоростта и на последния отскок правя не съвсем чисто завъртане. Буксувам и спирам, изненадана, че още съм на крака.

Брент се засилва отвисоко. Каква агресивна линия, нищо чудно, че излита толкова нависоко. Броя ротациите след последния отскок. Едно, две, три. Може би. Върти се толкова бързо, че е трудно да ги преброя.

— Това май беше 1080°? — казвам аз, когато той спира до мен.

Той се ухилва:

— Да. Опитвах за 1260°, но карай да върви.

— Беше много високо. Не те ли е страх?

— Само когато те гледам.

— Млъкни.

— Сериозно ти казвам. Беше почти на ръба на последното пускане. Дай малко по-кротко, а?

— Какво? Точно от теб не го очаквах.

— Извинявай. Отивам да си взема нещо за ядене. Искаш ли…

— Не.

Той се запътва към раницата си.

Одет спира край мен:

— Добре ли си?

Изпухтявам:

— Брент току-що ми каза да карам по-кротко. Какъв лицемер.