Тръпка

— Разбира се. — Той взима тенджерата, изоставена от Къртис.

— Чакай — Изваждам още една тенджера. Снегът е само въздух, не мисля, че от една тенджера ще съберем много вода.

Брент я взима и излиза.

Влиза Къртис, в едната ръка с фенерче, в другата с шина за коляно.

— Ето, сложи я.

— Благодаря.

— Искаш ли да ти помогна?

— Ще се оправя. — След това, което се опита да ми каже, ме е страх да го погледна в очите. Навивам крачола на грейката и внимателно поставям шината на коляното си.

— Трябва да поговорим.

— Добре — казвам аз, макар да не съм сигурна, че искам.

Къртис измъква блистер с хапчета от джоба си.

— Изпий две.

Болкоуспокояващи. Обикновени, от английски супермаркет.

— Твои ли са?

— Да.

Без да ме забележи, проверявам дали блистерът не е отварян.

— Мислех, че не вярваш в тях?

— Не вярвам.

— Добре. — Това по някакъв начин го обрисува като човек. Или поне какъвто си го представях. Човек, който взима болкоуспокояващи на събиране с приятели, макар че не вярва в тях. Не съм сигурна дали го прави от грижа за другите, по-слаби от него, или от натрапчива потребност да е подготвен за абсолютно всичко.

Изваждам две хапчета и ги преглъщам без вода.

Той започва да отваря шкафовете.

— Какво търсиш?

— Фенер, свещи, каквото и да е.

— Вече проверих.

— Ще проверя в ресторанта — Къртис бързо излиза.

Колко време ги пълни Брент тези тенджери? Най-после се връща, задъхан, с двете тенджери една върху друга, натъпкани със сняг.

— Нямаше те цял век — казвам аз.

Той ги слага върху електрическата печка.

— Исках да го взема от място, където никой не е стъпвал.

Гребвам шепа, притискам я върху коляното и включвам котлона на най-силно.

— Как е главата ти?

Той я разтрива.

— Малко ме боли, но ще се оправя.

Къртис се връща, носи свещи и запалка. Оставя всичко на плота.

— Браво — казвам аз.

— Намери ли фенер? — пита той Брент.

— Не — казва Брент.

Къртис се обръща към Хедър:

— Дейл донесе ли фенер?

— Не знам. — Хедър май не знае нищо в момента.

— Все пак къде е Дейл? — казвам аз.

— Върна ли се, след като излезе да оглежда навън? — пита Къртис.

— Нали идвам оттам, не го видях — казва Брент.

— И аз не съм го виждала — казва Хедър. Сега вече изпада в паника. Очите ѝ шарят наляво-надясно.

Къртис се обръща към Брент.

— Провери тяхната стая и сградата, а аз ще изляза да викам навън. Бъди предпазлив.

Връщат се след няколко минути. Дейл не е в стаята.

— Изгубих си гласа от викане, но никой не отговори — казва Къртис. — Това е някакъв абсурд. Нямаме никакво време.

— Имаше ли предавател? — питам аз.

— Не — казва Къртис. — Точно това ме смущава. Оставил го е до вратата, заедно с въжето и сноуборда. Давай да го намерим. Мила, ти остани тук.

— Само да си сложа обувките — Брент излиза бързо.

Къртис сочи към свещите и запалката.

— Дръж ги в себе си, в случай че токът спре — казва ми той. Поглежда към Хедър, която се е отпуснала край стената, и ме издърпва в коридора. — Пази си гърба — прошепва ми той в ухото.

— Какво? — отвръщам стресната.

Хедър е доста дребна, но с жените никога не знаеш.

Наблюдавам как изчезва по коридора и си мисля за деня, когато Саския и Хедър ме закопаха жива.

34

Десет години по-рано

Хедър затъпква последните шепи сняг върху мястото, където е главата ми. Студът ме притиска отвсякъде, реже през якето и грейката, макар че са с 3G стандарт. Примигвам към сивкавия полумрак и си поемам дълбоко въздух. И се надявам, че никога няма да бъда в такава ситуация наистина.

Няколко добри приятели загинаха в лавини. Това лято Дорийн Клавет, френският номер пет на халфпайпа, беше отнесена, докато се е пързаляла фристайл. Никой не я и търсил, защото момчето, с което карала, също било заринато. Това ли са усещали в последните си мигове? Колко време е минало, докато умрат? Не, не искам да знам.

Докосвам леда с пръсти. Момичетата сигурно вече ме търсят. Саския и Одет обикалят снега отгоре ми с включени предаватели и получават сигнала от предавателя, вързан на врата ми.

Тъй като Хедър никога не би се съгласила да играе моята роля, на нея възложихме закопаването. Предполагам, че това е връхната точка на сезона ѝ — да ме закопае жива. Постоянно се цупи, когато с Дейл си говорим за сноуборд. Дразни се, че се разбираме толкова добре. Така или иначе, в момента снегът на ледника е десет метра, задачата ѝ не беше много трудна.

Чакай малко. Предавателят ми включен ли е? Играх си с него, преди да скоча в дупката. По дяволите. Снегът около мен е набит толкова здраво, че не мога да си разкопчая якето, за да проверя.

Обзема ме паника. Искам да изляза. Къде се бавят?

Цялото упражнение беше идея на Саския. Времето беше ужасно. Видимостта — твърде лоша, за да се пускаме на халфпайпа, затова дойдохме на ледника с намерение да си построим рампа, но бързо установихме, че няма да можем дори да я виждаме.

— За какво са ни предавателите, ако не знаем, как да ги използваме — каза Саския. — Кой иска да бъде погребан? Мила?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Защо, страх ли те е?

Самодоволният блясък в очите ѝ ме накара да си отворя устата. И като истински идиот се хванах на въдицата.

— Добре, ще го направя.