Тръпка

Стигаме до края на седалковия лифт, едва си поемаме дъх.

Няма опашка, затова заставаме направо под колелото и изчакваме седалката. Беше такъв кеф, че искам да го повторим. По дяволите. Сега трябва да я питам за злополуката.

Тройната седалка се завърта към нас. По-рано валя лек снежец и черната облегалка изглежда като посипана с пудра захар.

— Хей! — извиква някой.

Обръщаме се.

Къртис се спуска по пистата към нас.

— Чакайте ме!

Саския ме дърпа за ръкава:

— Давай.

Поколебавам се, но Саския ме тегли напред и седалката ни подхваща.

— Ще се видим на върха — извиквам на Къртис.

Саския не е спуснала предпазната преграда, затова се протягам нагоре.

— Чакай — казва тя, — първо да си сваля якето. Изпотих се.

Оставям преградата вдигната и се облягам назад. Денят е топъл. Още сме в началото на февруари, но се усеща като пролет. Саския връзва якето си около кръста и се обляга до мен.

Къртис изсвирва пронизително от долната седалка.

Обръщам се:

— Какво?

— Предпазната преграда!

— Какво му става — мърмори Саския.

Свалям преградата, тя щраква и притиска бедрата ни. Обръщам се към Саския. Да приключим с този въпрос.

— Какво подхвърли вчера пред Ясинта?

За мой ужас, тя се разсмива:

— За това ли искаше да говорим?

Наблюдавам я и се надявам, че смехът ѝ прикрива изненада, а не радост, че е провалила сезона на Ясинта.

Тя бърка в джоба си и изважда парче черен плат.

— Това ли имаш предвид?

Забелязвам марката в ъгъла — бялата светкавица на „Електрис Айуеър“. — Хей, това е моята кърпа за очила.

— Намерих я в пайпа, където падна клетата Ясинта. Изпусна я точно пред нея.

— Ти я изпусна! — казвам аз.

Тя пак се разсмива:

— Защо ще изпускам твоята кърпа?

Зяпвам. Това, което направи, причини тежката травма на Ясинта и въпреки това няма и следа от угризение. Напротив, сякаш дори е доволна от резултата.

— Не мога да повярвам. Ти сигурно си… — Направо съм без думи. И как, по дяволите, се е докопала до кърпата ми?

Тя поглежда през рамо към брат си на долната седалка:

— Твоята дума срещу моята дума. Ако си мълчиш, и аз ще си мълча. На кого мислиш, че ще повярват?

Току-що видях как Къртис трепери над сестра си. Преди ми каза да внимавам с нея, но ако се стигне дотам, по всяка вероятност ще ѝ повярва. Кръвта вода не става. Все пак става дума за моята кърпа за очила.

Тогава се сещам за есемеса, който му изпратих вчера. Толкова съжалявам. Може лесно да се изтълкува като чувство за вина. Приятелството ми с Къртис значи толкова много за мен. Дори ако Саския каже, че съм изпуснала кърпата неволно или пък е било глупав номер, знам, че никога няма да ми прости, че съм счупила крака на гаджето му.

Саския пъха кърпата обратно в джоба си:

— Ще я запазя за доказателство.

31

В настоящето

Коляното ми пулсира. Куцукам възможно най-бързо по коридора. Погледни страха в очите. На това ме научи сноубордът. Завивам зад ъгъла, изпълнена с ужас от това, което ще видя.

Коридорът е празен. Въздъхвам с облекчение.

— Хедър! — извиквам.

— Мила?

Гласът на Хедър е толкова слаб, че едва я чувам.

— Къде си? — викам аз.

— Тук…

Чувам блъскане в края на коридора. Проследявам шума, подминавам две врати и бутам следващата. Хедър изскача оттам и се хвърля в ръцете ми.

— Вратата… — трепери толкова силно, че едва говори.

— Хей — казвам аз, — вече си окей.

— Не можах да я отворя.

— Току-що я отворих много лесно. Може би просто е заяла — отварям широко вратата, — ето, виж.

Стаята е нещо като съблекалня за персонала, с клетки за дрехи и обувки, душ и тоалетна. Не помня да съм я виждала преди. Може би лампите не са били запалени.

Хедър обгръща тялото си с ръце, все още трепери. Този път определено не играе. Това е една много изплашена жена.

— Защо въобще си влязла тук? — казвам аз.

— Търсех тоалетна — очите ѝ оглеждат коридора, — отидох в нашата стая. Но на връщане видях някого.

— Кого?

— Не знам. Но в коридора имаше някого.

— Искаш да кажеш Брент или Къртис?

— Не, не беше никой от нас.

Сърцето ми пак започва да бумка. Тъкмо бях убедила себе си, че ми се е привидяло. Но щом и Хедър го е видяла…

— Мъж ли беше, или жена?

— Не можах да видя добре. Просто се затичах и се скрих тук.

Душа из въздуха. Миризмата е толкова слаба, че не знам дали не си въобразявам.

— Усещаш ли миризмата на парфюм?

Тя души:

— Не, защо?

— Къртис смята, че може би Саския е тази, която ни е довела тук — казвам аз.

— Не — Хедър се свива край стената. — Не може да бъде.

Пребледнява толкова силно, че за секунда си мисля, че ще припадне. Хващам я за ръката.

— Дишай дълбоко.

— Но тя… — трудно ѝ е да го изрече — е мъртва. Нали?

— Би трябвало. — Но вече не съм сигурна.

Хедър млъква потресена. Не знам дали по принцип се страхува от духове, или точно от този дух.

— Както и да е, Дейл се побърка — казвам аз, — по-добре да идем и да им кажем, че си жива.

Очите ѝ се стрелкат нагоре-надолу по коридора.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Само ще те забавя — обяснявам ѝ за коляното, — върви, аз ще дойда, когато мога.

Тя тръгва неохотно.