Тръпка

Аз тръпна от страх — истински страх. Някои хора вземат хапчета, за да изпитат това чувство, и сигурно така е по-безопасно, но аз винаги съм предпочитала да го постигам чрез спорта. Потеглям. Бордът ми съска по леда, набира скорост. Вятърът блъска лицето ми, грейката плющи около бедрата ми. Адреналинът във фитнеса не може да се сравнява с това.

Стигам до края на рампата и политам напред. Докато летя във въздуха, изпитвам познатото и толкова сладко усещане на потъване в стомаха. Грабвам ръба на борда и натискам с предния крак. Инди. После го пускам и се приземявам меко.

— По-кротко, Мила — предупреждава ме Къртис, когато спирам зад него.

— Бях щастлива за миг — казвам аз, — защо трябва да ми го разваляш?

— Тук сме съвсем сами, ако нещо се случи, сме загубени.

Адреналинът блъска в главата ми.

— Ти да не би да караш по-кротко.

— Аз все още карам редовно. А ти ми каза, че не.

— Това е като карането на колело, не се забравя…

— Боже, толкова приличаш на сестра ми… в някои моменти.

Сигурно е забелязал лицето ми.

— Така де, не си въобразявай, че ако си счупиш нещо, ще дойде хеликоптер.

— Давам си сметка.

Къртис поглежда нагоре към Дейл и Брент, които са клекнали над борда на Дейл, занимават се с автоматите, и понижава глас:

— Защо не им каза за картата?

— Не знам.

Къртис ме гледа замислено:

— Наистина ли… — Внезапно отваря уста от почуда.

Обръщам се и виждам Брент да се върти във въздуха, хванал ръба на борда с главата надолу. Приземява се с трясък, спира рязко, изпръсква ни със сняг. На лицето му грее огромна усмивка. Ръкопляскаме. Това най-после е онзи Брент, когото познавах.

— Не се пресилвай — извиква му Къртис.

— Не ме учи как да се спускам, брато.

— Само аз ли си давам сметка какво става — вика Къртис, очевидно изгубил търпение. — Ако нещо се случи с един от нас, ще засегне всички ни.

Точно в този момент Дейл прелита във въздуха и извърта луд корк.

Къртис отчаяно вдига ръце:

— Оо, по дяволите!

Разбирам го — тук е опасно — но в сградата на Панорамата не беше по-малко опасно, особено като се нахвърлиха един върху друг. По-добре да изпуснем парата за няколко минути, преди да потеглим по дългия път към курорта.

Продължавайки да мърмори, Къртис се спуска до следващия скок. И прави небрежен бекфлип.

Окей. Това е моят шанс да бъда лудата глава, която бях преди. И може да е последният ми шанс да направя бекфлип, защото не знам дали някога отново ще стъпя на снега. Брент наглася очилата си зад мен. Не му казвам какво се готвя да опитам, защото няма да му хареса.

Дейл вика отдолу:

— Къде е Хедър?

Прикривам очи от слънцето, напрягам се да видя. Няма я там.

— Може да ѝ е станало студено и да е влязла вътре.

— ХЕДЪР! — Викът на Дейл отеква в планината.

Той се засилва надолу, подминавайки всички скокове.

— По-добре всички да слезем — казва Брент.

Двамата с Къртис се спускат след Дейл.

Поглеждам скока. Дейл вече е при сградата, сваля сноуборда. Знам, че трябва да се откажа, но ще ми отнеме само няколко секунди. Скоро ще се върна у дома, където ме чака все едно и също, а сега имам тази малка възможност.

Засилвам се надолу, разчитайки, че мускулната памет ще ми подскаже движението. Когато стигам до точката за отскок, се навеждам назад и силно се сгъвам, за да съм сигурна, че ще успея да превъртя тялото си. Когато политам към земята, осъзнавам, че съм се превъртяла твърде много. Ще кацна върху опашката на борда. В отчаяно усилие да го коригирам, се навеждам напред. Носът на борда се забива в снега и рязко спира. Горната част на тялото ми продължава да се върти, но краката ми не помръдват, застопорени в автоматите.

Жестока болка разкъсва сгъвката на коляното. За един миг не усещам нищо друго. Сграбчвам го. Когато светът наоколо отново идва на фокус, виждам, че Брент и Къртис са се навели над мен, задъхани.

— Какви са пораженията? — пита Къртис.

Едва говоря:

— Мисля, че е коленната връзка — точно така паднах, когато я скъсах последния път.

Къртис поглежда към сградата. Дейл не е там. Сигурно вече е влязъл вътре.

— Тръгвайте — казвам аз, — ще ви настигна.

— Искаш ли помощ? — пита Къртис.

Въртя глава и се мъча да се изправя. Предпазливо прехвърлям тежестта върху болния крак. Прерязва ме болка. Прехапвам устна, за да не извикам. И двамата се протягат към мен.

— Ще се оправя — казвам аз, — просто тръгвайте.

Къртис избухва:

— Защо никога не позволяваш да ти се помогне?

Двамата с Брент се спускат към Панорамата.

Само това ми липсва — да се нахвърля върху мен:

— Ти да не би да позволяваш? — извиквам след него.

Използвайки борда вместо патерица, куцукам след тях. Горещата болка в коляното се превръща в свирепо ужилване, щом пренеса тежестта върху него. Потисни болката. Успявала си и преди.

Когато стигам при тях, Къртис и Брент вече са успели да съблекат якетата и да се преобуят. Подпирам борда до останалите на стената.

Дейл изскача от сградата:

— Не мога да я открия.

— Провери ли във вашата стая? — казва Къртис.

— Не е там — Дейл е като обезумял. — Някой от вас видя ли я да влиза вътре? Сигурно е пропаднала в някоя пукнатина.