Тръпка

Напъхвам няколко ядки в устата си. Тренирам толкова много, че ми е трудно да възстановявам изразходваната енергия, затова започнах да ям ядки през целия ден, дори докато се возя на влека. Приспивателните хапчета ми помагат да заспивам вечер, но имам нужда от „Смаш“, за да се разсъня на сутринта.

Къртис отново се е качил на върха. Наблюдавам нервно, в очакване, че ще опита още един хакон флип. Трудно ми е да го гледам такъв — Брент също. На какво само се подлагат. С главата надолу, в опасна близост до твърдия лед и безумна ротация, която сякаш няма да спре навреме, за да се приземят, без да се пребият.

Брент пада често, защото с дяволска упоритост пробва границите на възможното. Къртис пада рядко, но когато падне, си събира частите като някакъв Терминатор и пак опитва, докато успее.

Сега полита нагоре, завърта се във въздуха и отново пада.

Брент изръмжава:

— Това сигурно боли много.

Къртис лежи там, притиснал рамото си с ръка.

— Да идем да видим дали е окей — казвам аз.

Брент отхапва от закуската си:

— Почакай малко.

И наистина, Къртис се изправя с мъка и се пуска странично, като проверява дали може да върти рамото си. Все още го притиска с ръка, но отново се насочва към влека.

— Само гледай — казва Брент, — пак ще опита.

— Не трябва ли да го спрем — казвам аз. — Ще си счупи нещо.

Брент се смее:

— Ако искаш съвет, като падне, не се приближавай до него, дори не го поглеждай, защото ще те сдъвче.

Точно като брат ми, когато загуби някой мач.

Жулиен се спуска. При всеки отскок прави по два последователни флипа.

— Мислех, че Дейл ще фрасне Жулиен преди малко — казва ми Брент.

— Наистина ли? — казвам аз. — Защо?

— Изкоментира нещо по повод на това как Дейл грабва носа на борда. И за якето му. В едно и също изречение. Този пич не знае кога да си затваря устата.

Спирам да се смея, защото Къртис полита отново. Почти непоносимо ми е да гледам. Завърта се странично над леда, закача ръба при приземяване и се стоварва с трясък.

Виждаме, че не се изправя, и двамата с Брент хукваме към него. Той притиска рамото си, лицето му е изкривено от болка.

Брент отмества сноуборда му, прихваща го през кръста и го вдига на крака.

— Хайде, брато, дай да те заведем до въжената.

Стоя по-назад, усещам, че Къртис не би искал да го виждам в това състояние. И без това Брент се справя добре.

Ясинта дотичва.

— По дяволите, пак ли падна?

— Окей съм — казва Къртис през зъби. — Ще се видим след тренировките.

Саския наблюдава от върха на пайпа, не изглежда разтревожена.

— Ще се върна след малко — казва Брент и двамата тръгват към вагонетките.

След десет минути Брент се появява сам.

— Как е той? — питам аз.

— Миналата зима няколко пъти си извади рамото — казва Брент. — Мисля, че сега пак го е извадил и после го намести.

Клетият Къртис. Чудя се колко ли време няма да може да кара.

Саския се спуска край нас на път за влека. Поглеждам я, очаквайки, че ще попита за Къртис, но тя ни подминава, без да спира. Предполагам, че го е виждала да пада милион пъти.

С Брент се возим заедно на влека. Очилата ми се замъгляват. Бъркам в джоба. По дяволите:

— Имаш ли кърпа за стъклата?

— Разбира се. — Брент ми подава кърпа с логото на „Оукли“.

Отново се пързаля с обърната назад бейзболна шапка. Когато стигаме до върха, слага очилата си върху нея.

— Сега ще ти покажа какво е криплър.

— Не си длъжен — казвам аз.

Той се мръщи през цялото време, докато стигнем до пайпа.

— Сериозно — казвам аз, — ще го видя в Ютюб. — Няма да го понеса, ако и той се претрепе.

— Просто се опитвам да си спомня как се правеше. Отдавна не съм се пробвал.

Той се засилва надолу по стената и излита. Дъхът ми спира, когато се преобръща на втория отскок. Само преди няколко часа беше в мен, в очите му имаше повече нежност, отколкото исках да видя. А сега е обърнат с главата надолу, извърта тялото си в шеметен диагонал високо над леда.

Залива ме вълна от емоции. Гордост. Завист. Вина. Прави го заради мен. Но изпитвам ужас.

Най-вече ужас. Ако не успее да преобърне борда…

Успява да го преобърне — едва — и аз си поемам дъх.

Одет леко се усмихва, докато се закопчава край мен.

— Криплърите са страшни.

Не съм усетила, че ме наблюдава.

— Здравей, Одет. — Вече се изчервявам.

— Значи, с Брент сте заедно, нали?

Колебая се:

— Не е нещо сериозно.

— Пързаля се красиво. Но може ли да те бие на канадска борба?

Успявам да се усмихна.

— Всъщност не сме се опитвали. Но да, сигурно ще спечели. — Опитвам се да се стегна. — Между другото, хубав мактуист преди малко.

— Благодаря.

Би трябвало да я попитам дали е опитвала криплър, но още дишам тежко. Тук на пистата не искам да изпитвам подобни чувства към никого. Приятели с предимство. Аз и Брент трябваше да сме само това.