Тръпка

Тя кима и загръща шала си.

Дейл щеше да остане с нея, но тя вероятно забелязва по погледа му, че иска да тръгне или по-скоро предпочита да ѝ се махне от очите.

— Върви — казва му тя, — аз ще седна тук и ще ви чакам.

Впечатлена съм, че го предложи, но не се оплаквам, защото със сноуборд и очила Дейл отново прилича на викинга Дейл отпреди.

И Брент прилича повече на някогашния Брент. Той кима към полуразголените скокчета и усмивката с трапчинките отново грейва на лицето му:

— Да не би да мислиш същото, което и аз?

— Определено — казва Дейл.

За няколко минути ще се преструвам, че всичко е както преди и ние все още сме приятели.

Къртис очевидно се двоуми дали да оставим Хедър сама, но не възразява открито. Предполагам, че предпочита Дейл да е с него, отколкото тук с Хедър и пак да се изпокарат.

— Внимавайте къде стъпвате — казва Къртис, — следваме линията на влека, в индианска нишка.

— Ясно — казва Дейл.

Тръгваме нагоре по пистата. Бараката е заключена, столовете на площадката са затрупани със сняг. Металните влекачи с пластмасови копчета се полюшват на въжето и поскърцват от вятъра.

— Как не можем да подкараме влека — казва Дейл, — щеше да ни спести ходенето.

На места снегът стига до колене. Газя зад Брент и се задъхвам повече, отколкото искам да си призная. Дейл е най-отпред. Той поглежда назад през рамо. Поглеждам и аз. Хедър е там, кацнала върху снежния насип до главния изход.

Над нас се извисяват острите върхове. Потискам трепването при мисълта за този сняг, който може да се срине върху нас. Всички носим въжета и предаватели за лавини. Бях подарила моя заедно с останалата екипировка, но брат ми все още кара сноуборд и за радост, имаше предавател. Доволна съм, че го взех със себе си.

Разкопчавам ципа на якето, надничам към малката синя кутийка, прикачена към тялото ми, и проверявам екранчето. Последното нещо, което искам да ми се случи, е да съм погребана под снега и да се чудя дали съм включила проклетото нещо.

— Вижте този колко добре изглежда — казва Брент, като се изравняваме с един от най-големите скокове. Той се запътва към него.

— НЕ! — изкрещява Къртис. — Опасно е, следвай линията на влека.

Брент пуфти и се връща обратно.

— Перфектно е за бекфлип — казвам аз, когато Брент ме настига. — Ще го пуснем на връщане. — Очаквам, че ще се засмее, но той не реагира.

— Сигурна ли си, че ще се справиш — казва той, — откога не си карала…

— О-о, не започвай пак. — Тази прекалена загриженост ми напомня защо се разделих с него. Всъщност се пошегувах за бекфлипа, а сега ще трябва да се пробвам.

Дейл се обръща:

— Ти, Мила, винаги обичаше да рискуваш, нали?

Нещо в тона му ме смущава. Взирам се в огледалните му очила, но искам да видя очите му. Това жест на уважение ли е — опит да възстановим приятелските отношения?

Или пък е заплаха?

Като се замисля, струва ми се странно, че се съгласи да оставим Хедър сама. Сякаш е сигурен, че нищо лошо няма да ѝ се случи.

Защото двамата с Хедър стоят зад всичко това.

И ако е така, какво възнамерява да направи с нас?

28

Десет години по-рано

Внимателно наблюдавам как Саския се спуска в халфпайпа.

— Продължава ли да скача по-високо от мен на първия отскок?

— Трудно е да се каже — отговаря Брент.

Въздишам:

— Ще приема това за „да“.

Двамата с Брент сме седнали на дъното на пайпа за обяд. Предишната нощ беше ясна и студена и стените на пайпа още не са омекнали. Той си удари коляното, аз си навехнах китката и двамата притискаме шепи сняг върху натъртените части.

Чува се възклицание — някой падна лошо. По дяволите, това е Къртис. Той изтупва снега от якето си и се изправя.

— Опитва хакон флип — казва Брент. — Вчера го правеше на батута.

Ясинта чака в началото на влека. Къртис нагласява каишката на каската ѝ и двамата се качват заедно. Цяла седмица са почти неразделни. Извъртам очи. Но ако ще ходи с някого, се радвам, че е с нея. Много е мила.

Саския също ги гледа и не изглежда доволна. Иска цялото внимание на брат ѝ да е върху нея.

Одет се спуска и излита високо над ръба. Мактуист, при това огромен. Въздишам отново. Как мога да се състезавам с това?

— Нали няма да участва в Британското? — пита Брент.

— Не, и слава богу.

— Тогава не се тревожи. Поне засега.

— Дори ако тренирам по дванайсет месеца в годината, пак няма да мога да карам като нея. Инстинктът ми за самосъхранение е твърде силен.

— Отпусни се малко. — Брент обгръща кръста ми с ръка.

Отблъсквам ръката му.

— Никога няма да го разбереш. Ти нямаш инстинкт за самосъхранение.

Брент просто се разсмива и ми се иска да го ударя.

Гледам как Одет завършва спускането си. Много малко жени могат да преодолеят страха си като нея, но колкото и да се опитвам, и аз просто не мога. Тъй като условията се подобриха, вече правя малки мактуисти, но страхът постоянно ме следва. Дърпа ме назад. Толкова е обезсърчаващо.

Единствената ми утеха е, че и Саския не може да го преодолее. Тя отново прави мактуист — моите опити я подтикнаха към това — но се вижда, че се страхува не по-малко от мен.