Тръпка

Точно в този момент Жулиен излита от рампата и прави някаква странна тапа18 като тирбушон. Точно това обичам в сноуборда фристайл. Не е като бягането или колоезденето, където състезанието се печели със стотни от секундата и само фотофинишът може да определи победителя. Спортът ни е толкова млад, че състезателите постоянно измислят нови трикове — трикове, които никой не е смятал за възможни или дори не си е представял. Докъде ли ще стигне след десет години?

Когато го настигам, Брент ме тупва по гърба.

— Това беше много добре, Мила.

След още пет бекфлипа съм доста доволна. Всеки път, когато се приземя успешно, си казвам, че трябва да спра, докато съм още начело. После виждам погледа на Саския и решавам да опитам още веднъж.

Точно така ще я бия. Не с мръсни номера, а с неуморен труд, овладявайки новите трикове един по един. Разполагам с цяла група експерти, които да ми дават съвети, и още три месеца до Британското. Ще се справя.

Брент и Дейл са седнали горе и ядат мюсли барове — моите мюсли барове. Добре че поне някой ги харесва. Имам още двайсет кутии. Оставям борда, сядам на снега до Брент и разпечатвам и аз един.

Женско възклицание ме кара да се обърна.

Саския е застанала наблизо, прикрила уста с ръце.

— Толкова много съжалявам, Мила.

Изтръпвам от ужас. Сноубордът ми не е там, където го оставих.

Изправям се с усилие. Трябваше да е зад мен. И дори да се е плъзнал надолу по пистата, все някога щеше да стигне до мек сняг и да спре.

Но го няма.

— Стана случайно — казва Саския, — закачих го с обувката. — Тя сочи към дупката в снега.

Тичам да видя. Едва забележим, на около трийсет метра надолу в тясната пукнатина в леда проблясва моят безценен сноуборд.

Поглеждам я и улавям следа от усмивка, която тя бързо изтрива от лицето си.

А уж вече се разбирахме. Може още да не го осъзнава, но за мен това означава война.

23

В настоящето

Брент чука по стъклото на операторската будка.

— Армирано е.

Двамата с Къртис вече са се приготвили със сноубордове, ръкавици и очила. Обсъждат най-добрия начин да проникнат вътре.

Останалите стоим отстрани. Щом се появи удобен момент, ще се измъкна и ще претършувам спалните — за телефоните и за някакви улики кой стои зад всичко това.

Вятърът се е засилил. Малките оранжеви кабинки скърцат и се люшкат напред-назад. Надеждите ми, че мъжете ще подкарат лифта, не са големи. В наши дни ски лифтовете имат солидни защити за сигурност и този, който ни е довел тук, сигурно се е сетил, че ще се опитаме да проникнем в будката.

Брент грабва сноуборда си.

— Дай първо да опитаме това.

Дейл и Хедър са застанали по-нататък на платформата, разговарят приглушено. Май пак се карат, ако съдя по това, което долита оттам. Той забелязва, че ги гледам, и я кара да замълчи.

— Връщам се веднага. Отивам до тоалетната. — Тичам нагоре по стълбите, после по коридора към спалнята на Дейл и Хедър.

В сравнение с Хедър Дейл е взел съвсем малко багаж, затова започвам от него. Ровя в раницата му. Грейки, ръкавици, очила, пуловери в убити цветове, панталони. Повечето са от марките на старите му спонсори и всичко е почти ново. Бельо — виждам, че тези дни е почитател на „Келвин Клайн“. Някогашният Дейл никога не би се изхвърлял за маркови боксерки. Щеше да си пести парите за екипировка. Калъф с цип „Зиплог“ за отвертки и инструменти за борд. Нищо лично. Телефоните ги няма.

Проверявам под възглавниците и матраците и потупвам юрганите на останалите четири легла. Трябва да бързам. Гардеробът е празен. Куфарът на Хедър е отворен на пода. Пълен е с дрехи — повечето са черни, изглеждат скъпи и са прилежно сгънати. Натискам купчината, да усетя твърдата форма на телефоните. Не са там.

В единия ъгъл е захвърлено дантелено бельо. Доста е странно да видиш бельото на друга жена и не мога да се въздържа да не го повдигна от пода. Миниатюрни прашки от черен воал в комплект със сутиен — триъгълници, които едва покриват зърната, закачени на каишка.

Хвърлям ги обратно. Сега банята. В козметичната чанта на Хедър сред гримовете има блистер с малки сини таблетки. Иска ми се да ги разгледам, но няма време, затова затварям ципа и проверявам тоалетната чанта на Дейл. Ужас, някой идва!

Мушвам се в душкабината и едва успявам да дръпна завесата, когато вратата се отваря.

— Сега иди и си измий лицето — чувам гласа на Дейл, — и се вземи в ръце.

Хедър плаче.

— Никога няма да се измъкнем оттук. Ти си виновен. Не трябваше да взимаш кредитната ѝ карта.

Чия кредитна карта? Моята? Да не са ходили в стаята ми?

— По дяволите, говори по-тихо — казва Дейл. — Тя вече нямаше нужда от нея. Дреме им на родителите ѝ за две-три хилядарки. Те са тъпкани с пари.

Боже мой, мисля, че говорят за Саския. Значи не Саския, а Дейл е използвал кредитната ѝ карта.

— Беше ни длъжна — казва Дейл, — и не помня да си се оплаквала, като ги харчехме.

Сподавено хлипане.

— Ако това се разкрие, мога да изгубя адвокатския си лиценз. Мога да загубя всичко.

— Да не си посмяла да се разпадаш точно сега — просъсква Дейл. — Никой не знае. Не ни хванаха, защо още продължаваш да опяваш?