Тръпка

Дейл вдига ръка към челото си, иронично отдавайки чест.

Къртис излиза от кухнята.

Хедър поглежда към Брент и аз пак се чудя, какво точно са правили в килера.

Дейл ѝ казва нещо на ухо. Тя кима и търка носа си в брадата му. Бракът им може и да не е перфектен, но явно разчита на него. Какво ли е това усещане? Да имаш някого, който винаги да ти пази гърба? Не знам, защото никога не съм го имала. Изборът си е мой и все пак, понякога си задавам въпроса дали не изпускам нещо важно.

Обръщам се и пълня купите с „Чокапик“. Не съм яла „Чокапик“ от онази зима. Отнасяме купите в ресторанта, където има обърнати столове и подът е покрит със строшени стъкла от снощната разправия.

Храним се в неловко мълчание. Хедър се опитва да улови погледа на Брент.

Недей Хедър. Дейл ще забележи.

Навън слънцето огрява ледника и блясъкът е толкова ярък, че трябва да си прикрия очите, за да погледна през прозореца. На няколко метра нагоре по пистата се виждат останки от различни скокчета, вероятно от летния лагер, който „Бъртън“ организира тук всеки август.

Изпълва ме тъга. В един друг живот щяхме да сме там, наслаждавайки се на деня, вместо да сме залостени тук, пълни с ужасни подозрения един към друг.

Най-после трябва да се примиря, че това въобще не е носталгичното събиране, на което се надявах.

И тези хора вече не са ми приятели.

22

Десет години по-рано

Адреналинът пулсира във вените ми. Днес е денят да опитам бекфлипа. През нощта валя и още не са изчистили пайпа, затова се качихме да тренираме скока на ледника.

Навлизате във високопланински район. Опасност: дълбоки пукнатини в леда, лавини! Поемате риск на своя отговорност! Предупреждението е повторено на шест езика, но ние се провираме под бариерата и навлизаме в дълбокия сняг.

Пресният сняг искри под слънцето. Това е идеалният момент да опитам нови трикове с по-меко приземяване.

Тук сме седмина. Дейл и Къртис копаят със сгъваеми лопати, които са донесли, вързани за раниците. Останалите използваме ръце и бордове, за да оформим рампата за отскок. Коленичила съм на снега и съм хванала борда за автоматите, плъзгам го напред и назад, за да заравня повърхността, а студът се просмуква през грейката ми.

Къртис се изправя, лицето му е зачервено от усилията:

— Изглежда ми окей. Харесва ли ви?

Двамата вървим заедно и на всяка крачка потъваме до колене. Тук въздухът е много разреден и аз пуфтя като родилка. И той пуфти, което ме кара да се чувствам малко по-добре.

— Трябва по-често да ходиш във фитнеса — казвам аз.

— Млъкни. Снощи не те видях там.

— Бях на физиотерапия. След като скочих от онази скала, за да спася бебешката ръкавичка, коляното ми започна да се обажда.

Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Саския не може да ни чуе. Тя е доста по-надолу с Одет и Жулиен.

— Саския може да прави мактуист, нали? Направи един на финала на Британското.

— Може — казва Къртис.

— Още не съм я виждала да го прави тук.

— Падна лошо по време на летния лагер в Хинтертукс. Направо се разби. Оттогава започна да носи каска.

— Опитвала ли го е след това?

— Не, доколкото знам.

— Интересно.

Ако днес успея да направя бекфлип, няма да ѝ стане много приятно.

Снегът потъва под краката ми. Къртис ме издърпва нагоре. Точно под мен има синкава, прозрачна като стъкло, пукнатина.

Оглеждаме я внимателно. Много е дълбока — наричат ги бездънни — и продължава надолу, докъдето ти стига погледът.

— Момчета, огромна пукнатина точно тук — крещи Къртис на групата отдолу.

Оглеждам се наоколо за други пукнатини. Проблемът е, че повечето са скрити под тънък снежен слой. Наричат ги снежни мостове и не можеш да ги видиш, докато не стъпиш върху тях.

— Давай — казвам на Къртис. — Ти водиш.

Той се засмива и започва да проверява снега с ръба на борда. Продължаваме бавно напред. На върха закопчаваме бордовете, останали сме без дъх.

Къртис си слага каската. В нашата малка група само той и Саския носят каски. Сигурно и аз трябва да нося, но въобще не са евтини и още не мога да си го позволя.

Чувам, че Саския разпитва Жулиен на френски. Вече ни настигат. Одет върви зад тях, изглежда изнервена.

— Кой ще бъде опитното зайче? — пита Къртис.

— Аз — отговарям моментално. — Най-слаба съм в групата и искам да им докажа, че мога да се меря с тях.

Пускай по права линия, си казвам, защото всички ме гледат.

Засилвам се надолу, после нагоре и политам във въздуха. Отскокът ме изхвърля по-нависоко, отколкото съм очаквала, но запазвам спокойствие, сграбчвам ръба до петата на обувката и натискам върху опашката на борда, така че докато летя във въздуха, бордът ми е перпендикулярен на посоката на движение. Класически граб. Знаеш, че е както трябва, защото го чувстваш. И в момента го чувствам.