Тръпка

Но аз искам лично да проверя, а и имам нужда от малко пространство. Излизам през двойната врата на ледения въздух и тръгвам надолу по металните стъпала.

Гледката е умопомрачителна. Алпите са се прострели в далечината, докъдето стига погледът, бели върхове, зелени долини. Малките оранжеви кабинки висят неподвижни на фона на безоблачното небе, изгубват се за малко зад скалите и после се появяват долу над платото. Оттук не мога да видя селцето Лю Роше, скрито е дълбоко в долината.

Отивам при операторската будка и пробвам вратата. Още е заключена. Така и предполагах. Надничам през прозореца, като си правя сянка с длани. Виждам доста сложен пулт за управление и няколко монитора. Почти съм сигурна, че дори да разбием вратата, няма да можем да подкараме лифта. Вероятно има нужда от някакъв ключ.

Няма значение. Можем да слезем до долу и сами. Със сноубордовете докъдето има сняг и после пеша. Ходенето ще е дълго, тъй като снежната линия е доста нависоко, но за половин ден ще се оправим.

Чувам стъпки по стълбите зад мен. Дейл. Диригентът на снощната игра мирише на скъп афтършейв и изглежда повече като читател на модно мъжко списание, отколкото на Sports Digest, със скъпи джинси и тъмносив пуловер, вероятно кашмир, макар че качулката на якето му е съдрана от вчерашната битка и има синка под окото.

Той се оглежда наоколо.

— Още ли е затворен?

— Още. — Правя крачка да го заобиколя и да се върна горе.

Той сграбчва дясната ми ръка.

— Мила, ти ли ни покани?

— Не. — Опитвам се да отскубна ръката си, но той стиска здраво.

— Защо тогава жена ми казва, че си ти?

Нещо ни става на това място. Сякаш дивият дух на планините се просмуква в нас. Или може би просто сме твърде далеч от останалата цивилизация. Тук няма кой да ни контролира.

— Нямам представа. Пусни ме.

Хватката му не само че не отслабва, но се затяга още повече.

— Първо ми отговори.

Сърцето ми блъска, но в такива ситуации не бива да показваш, че се страхуваш:

— Мога да те нараня — казвам аз. Нападението е най-добрата защита, поне според баща ми и брат ми.

Той дори не трепва.

— Аз мога да те нараня по-лошо.

Както сме се наежили един срещу друг, се опитвам да открия у Дейл това, с което го помнех — следи от татуировка, дупки от някогашните обеци в ноздрите или устната. Не откривам нищо. Сякаш онзи Дейл никога не е съществувал.

20

Десет години по-рано

Саския не си е сменила грейката. Движи се напред-назад, приготвя сок. Аз и Одет сме се облегнали на плота. На никого не му се пиеше, така че ще прекараме нашата женска вечер тихо и кротко. Това ме устройва.

— Какво слагаш вътре? — питам аз.

Саския се обръща към мен със засмени очи.

— Цвекло, морков, спанак и лимон.

Дали усеща, че се напрягам всеки път, когато ми подава чаша? Подозирам, че да. Вече няколко пъти ми купи кафе на пистите. Бюджетът ми не ми позволява да си купувам топли напитки, така че още не съм ѝ върнала жеста, но тя май не обръща внимание. Може би това е нейният начин да поправи случилото се преди Лю Роше Оупън.

Тя сипва лъжица жълтеникав прах в блендера.

— И „Мака“.

Изучавам кутията, от която го извади.

— Твърди се, че помага за възстановяване на мускулите — казва тя. — Къртис ме научи.

Помирисвам го:

— Сигурно вкусът му е отвратителен?

Одет пъхва пръст в кутията. Китката ѝ е бинтована след падането преди няколко дни.

— Не е толкова лошо. Опитай.

Опитвам го.

— Гадно.

Саския пуска блендера.

— Като се смеси, няма да го усетиш.

Одет се пресяга към друга кутия. „Супер Грийн“.

— Сложи малко и от това.

— Не, не. Искам наистина да ѝ хареса. — Саския налива кафявата течност в чашите и ги отнасяме на дивана.

Апартаментът е малък, но много по-приятен от моя, със светъл дървен под и шарени килими.

— И ти ли живееш тук? — питам Одет.

Светлата ѝ кожа е леко обгоряла от днешното слънце.

— Не — казва тя, — моят апартамент е над ски гардероба.

— Тук сме само аз и Хедър — казва Саския.

— Хедър нали е на работа тази вечер? — питам аз.

— Да, и слава богу. — Саския се навежда да остави празната си чаша на масичката, пуловерът ѝ се повдига и открива тънкия ѝ кръст. Възхищавам ѝ се. Толкова мъничка и толкова дяволски силна.

На масичката са пръснати списания. Разглеждам ги, надявайки се да открия нещо за характера ѝ. Френски модни списания са смесени с английски за сноуборд и клюкарски за знаменитости. Не ми казват нищо особено, пък и някои от тях може да са на Хедър.

Соча към сноубордовете, подпрени на стената.

— Всичките ли са твои?

— Всичките с изключение на един — Саския го сочи, — този е на Хедър.

— Не може да бъде, имаш пет борда?

Не може всичките да са от спонсора ѝ, два от тях дори не са „Соломон“. Средно по петстотин на парче, това са много пари.

Обръщам се към Одет:

— Ти колко имаш?

— Три.

— А ти колко имаш? — обръща се Саския към мен.

— Един — казвам аз. Защо ми трябваше да питам. — Но не ми трябват повече, защото моят е вълшебен.

Те се смеят.

Улавям, че Саския ме гледа, докато изпразвам чашата. Може би възхищението наистина е взаимно.

Тя качва босите си крака върху масичката. Тази вечер ноктите ѝ са сребърни.