Тъмна любов

— Значи това било. Видял си ни, когато с Бъч се целувахме в колата. Така ли? — Рот повдигна вежда и разтегли устни в усмивка. Не й отговори. — Затова ли го нападна?

— Просто оказах съпротива при ареста.

— Да. Така изглеждаше — промърмори тя. — Е, какво? Видя ли го да ме целува?

Рот се приближи, от него струеше заплаха.

— Да, видях го. Мисълта, че те докосва, беше непоносима. Сега по-добре ли се чувстваш? Искаш ли да ме нараниш още повече, като ми кажеш, че е по-добър любовник от мен? Би било лъжа, но въпреки това адски ще ме заболи.

— Защо отдаваш на случилото се толкова голямо значение? — попита тя. — С теб прекарахме само една нощ. Дори не цялата! Само няколко часа.

Той замълча и стисна челюст. Разбра, че скърца със зъби по движението на мускулите под скулите му. Радваше се, че е с тъмни очила. Имаше чувството, че погледът му би я уплашил до смърт.

По пътя мина кола и тя си спомни, че той бяга от полицията, на практика — тя също. Какво, по дяволите, ги беше прихванало да спорят на улицата като… двойка влюбени?

— Виж какво, Рот. Не искам да ме арестуват тази вечер — никога не беше мислила, че е възможно да изрече подобно нещо. — Хайде да вървим. Преди някой да ни е открил.

Понечи да тръгне, но той хвана здраво ръката й.

— Още не го знаеш — каза мрачно той, — но си моя.

За секунда се люшна към него, но после поклати глава и вдигна ръце към лицето си, за да не го гледа.

Чувстваше се като белязана, но странното беше, че всъщност нямаше нищо против. Защото тя също го искаше.

От което нямаше да й стане по-добре, когато я вкарат в лудницата.

Господи, всичко така се беше объркало през последните два дни. Само ако можеше да върне часовника четиридесет и осем часа назад, към времето, когато седеше на бюрото си, а Дик, както обикновено, я сваляше.

Би променила две неща. Щеше да си поръча такси, вместо да потегли пеша за дома, и никога нямаше да попадне на Били Ридъл. И в мига, в който се озовеше в апартамента си, щеше да си стегне багажа и да отиде на мотел. А когато този облечен в кожа наркобос и донжуан дойдеше да я потърси, нямаше да знае къде е отишла.

Просто искаше да си върне предишния жалък, скучен живот. Толкова глупаво ли беше това? А доскоро смяташе, че единственото й спасение е да се отърве от този начин на живот.

— Бет — гласът му вече не беше толкова рязък. — Погледни ме.

Тя поклати глава. Той свали ръцете от лицето й.

— Всичко ще се оправи.

— Да бе. Сега сигурно пишат заповедта за ареста ми. А аз препускам наоколо с тип като теб. И всичко това, защото толкова много искам да разбера кои са починалите ми родители. Рискувам живота си заради съмнителния шанс да науча нещичко за тях. Казвам ти, от положението, в което съм, до твоето „всичко ще се оправи“ има много път.

Той погали с пръст бузата й.

— Няма да ти направя нищо лошо. Нито ще позволя някой друг да го стори.

Тя потърка чело и се запита дали някога отново ще се почувства нормална.

— Господи, така ми се иска никога да не се беше появявал на прага ми. Иска ми се никога да не бях виждала лицето ти.

Той отдръпна ръката си.

— Почти стигнахме — каза той кратко.

Бъч се отказа от опитите си да се изправи и се свлече на земята. Поседя малко, като просто поемаше и изпускаше дъх, без да помръдва тялото си. Причината не беше болката в главата му, въпреки че я усещаше. Не беше и слабостта в краката му, която също усещаше. Беше го срам.

Фактът, че го победи по-едър от него противник, не беше проблем, макар че егото му беше наранено. Не, причината беше, че изпорти работата и изложи на опасност живота на една млада жена. Когато се обади за иззетите оръжия, трябваше да поиска двама полицаи да го чакат пред вратата на участъка. Знаеше, че заподозреният е особено опасен, но беше прекалено сигурен, че ще успее да се справи с него. Да, справи се просто чудесно. Сритаха му задника. И сега Бет беше в ръцете на убиец. Бог знае какво я чакаше.

Бъч затвори очи и опря брадичка на коленете си. Гърлото адски го болеше, но всъщност го безпокоеше главата му. Проклетият му мозък не работеше. Мислите му бяха хаотични, възприятията му бяха объркани. Може би беше останал прекалено дълго време без приток на кислород и мозъкът му беше изключил. Опита се да събере мислите си, но затъна в още по-гъста мъгла. И тъй като мазохистичната страна на характера му избираше винаги най-подходящия момент, нерадостното му минало надигна грозната си глава.

От обърканата плетеница картини, които се въртяха в главата му, внезапно изплува една, която извика в очите му сълзи. Младо момиче на не повече от петнадесет години. Качва се в непозната кола. Маха му с ръка от прозореца и изчезва надолу по улицата.

По-голямата му сестра. Джейни. На следващата сутрин намериха тялото й в гората зад местното бейзболно игрище. Беше изнасилена, пребита и удушена. Не непременно в този ред. След отвличането й Бъч не можеше да спи през нощта. Минаха двадесет години, но все още не можеше да върне съня си.