Тъмна любов

Тъмнината ги погълна. Докато се съпротивляваше, Бъч осъзна, че се намира в тясната уличка между участъка и съседната офис сграда. Беше широка само около метър и половина, но дълга към двадесет и неосветена. Към нея не гледаха никакви прозорци.

Когато Бъч беше обърнат и притиснат към тухлената стена, малкото въздух, който бе успял да си поеме, изскочи със свистене от белите му дробове. Колкото и невероятно да му се струваше, мъжът го вдигна във въздуха, хванал го за шията само с една ръка.

— Не трябваше да се намесваш, полицай — каза мъжът раздразнено с дълбок, дрезгав глас. — Трябваше да си вървиш по пътя и да я оставиш да дойде при мен.

Бъч напразно се опитваше да се освободи от желязната хватка. Огромната ръка, стиснала гърлото му, изстискваше живота му капка по капка. Давеше се, борейки се отчаяно за глътка въздух. Погледът му се премрежи, губеше съзнание. Знаеше без никакво съмнение, че няма начин да се измъкне. Щяха да го приберат от уличката в чувал за трупове. Точно както се беше заканил мъжът.

След минута престана да се съпротивлява, ръцете му се отпуснаха безсилно. Искаше да се бори. Имаше волята да се бори. Но не му бяха останали физически сили.

Смъртта? Нямаше нищо против да умре. Щеше да загине, изпълнявайки служебния си дълг, макар и като последен глупак, защото не беше поискал подкрепление. И все пак беше по-добре и по-бързо да си отиде така, вместо да свърши в някое болнично легло, страдащ от отвратителна, бавно прогресираща болест. И по-достойно, отколкото сам да се застреля. Което му беше минавало през ум един-два пъти преди.

С последни издихания успя да съсредоточи погледа си върху лицето на мъжа. Той отвърна на погледа му с изражение, което говореше, че се владее напълно.

Правил го е и преди, помисли си Бъч. Свикнал е да убива.

Господи. Бет.

Какво, по дяволите, би сторил мъж като този на Бет?

Рот почувства как тялото на ченгето се отпуска. Беше още жив, но едва дишаше.

Липсата на какъвто и да било страх в този човек беше невероятна. Беше вбесен от внезапното нападение, заслужаваше възхищение за начина, по който се би, но не прояви и капчица страх. И сега, когато му предстоеше да премине в небитието, той покорно приемаше своята смърт. Може би дори изпитваше облекчение.

По дяволите. Рот би се чувствал по същия начин.

Жалко е да убиеш някой, който приема смъртта като воин. Без страх и без колебание. Такива като него са малцина както сред вампирите, така и сред хората.

Устните на ченгето се раздвижиха. Опитваше се да каже нещо. Рот се наведе към него.

— Не… я… наранявай.

Неочаквано за самия себе си, Рот му отговори.

— Тук съм, за да я спася.

— Не! — проеча глас в уличката.

Рот извърна глава. Към тях тичаше Бет.

— Пусни го!

Той разхлаби хватката си. Нямаше да убие ченгето пред очите й. Желанието му да спечели доверието й беше по-голямо от това да изпрати противника си при създателя му.

Когато Бет рязко спря, Рот разтвори ръката си и човекът се строполи на земята. В тъмнината се чуваше как гърдите му хриптят при мъчителните опити да си поеме дъх.

Бет коленичи до тежко дишащия полицай и гневно погледна нагоре.

— Едва не го уби!

Рот изруга, защото съзнаваше, че трябва да се махне оттук. Скоро щяха да се появят и други ченгета. Погледна към другия край на уличката.

— Къде си мислиш, че отиваш? — гневният й глас беше остър като нож.

— Искаш да остана тук и пак да ме арестуват?

— Заслужаваш да те хвърлят в затвора!

Ченгето се помъчи да се изправи, но краката му се огънаха. Въпреки това отблъсна Бет, когато тя протегна ръце, за да му помогне.

Рот трябваше да намери някой тъмен ъгъл, за да се дематериализира. Ако това, че едва не уби ченгето, беше ужасило Бет, номерът с изчезването със сигурност щеше да я докара до лудост.

Обърна се и се отдалечи с широка крачка. Не му се искаше да я остави, но какво друго би могъл да направи? Ако му нашарят задника с куршуми и го убият, кой ще се погрижи за нея? Не можеше да си позволи да го вкарат в затвора. Затворническите килии бяха със стоманени решетки, което означаваше, че когато настъпи утрото, няма да може да се измъкне, като се дематериализира. При тази перспектива, ако ченгетата се опитаха да го заловят, щеше да се наложи да ги избие до крак.

И какво щеше да си помисли тя тогава за него?

— Спри! — извика тя.

Той продължи напред и чу стъпките й, когато тя се затича след него.

— Казах ти да спреш! — тя се вкопчи в ръката му и го дръпна с всичка сила.

Той я погледна, огорчен от начина, по който се бяха развили нещата. Заради историята с приятелчето й тя се страхуваше от него и щеше да му е адски трудно да се погрижи за нея. Съмняваше се, че разполага с достатъчно време да я накара да промени мнението си и да тръгне с него по собствена воля. Което означаваше, че когато настъпи моментът на преобразяването, може би щеше да се наложи да я отведе против волята й. А това нямаше да бъде приятно и за двамата.

Миризмата й стигна до ноздрите му и разбра, че тя е опасно близо до промяната. Може би трябва да я вземе със себе си още сега.