Тъмна любов

Рот изскочи пред „Хамър“-а, постави ръцете си на капака му и спря колата. Гледаше гневно през предното стъкло, докато Вишъс предпазливо се запромъква към вратата откъм мястото на шофьора.

Рот се усмихна, когато моторът спря. Усети вътре страх и предчувствието за нещо лошо. Знаеше какво чувство излъчва Били Ридъл. Момчето беше нервно. Лесърът, от друга страна, беше готов за битка. Но имаше и нещо друго. Нещо, което не беше наред.

Рот бързо се огледа.

— Внимавай, Ви.

Ревът на мотора на кола разцепи нощта и всички бяха залети от светлината на фарове. Един невзрачен седан, американско производство, направи завой и спря. От него изскочиха двама мъже с извадени пистолети.

— Щатска полиция. Вдигнете ръцете си. Ти там, в колата. Излез.

Рот наблюдаваше вратата откъм страната на шофьора. Фигурата, която се появи, беше едра и напрегната. Миризмата на детска пудра не можеше да прикрие вонята на зло, която излъчваше лесърът.

Членът на обществото вдигна ръце и се вгледа в знаците върху якето на Рот.

— Господи. Мислех, че съществуваш само в митовете. Слепия крал.

Рот оголи кучешките си зъби.

— Това, което си чул за мен, не е мит.

Очите на лесъра проблеснаха злобно.

— Определено съм въодушевен.

— А на мен сърцето ми се къса, че сега ще трябва да се разделим. Но пак ще се срещнем, с теб и с твоя новобранец. Скоро.

Рот кимна на Вишъс, изтри паметта на хората и се дематериализира.

Господин Х. беше поразен.

Слепия крал наистина съществуваше. Векове наред за него се разказваха какви ли не истории и легенди, но откакто господин Х. стана член на обществото, никой не можеше да потвърди със сигурност, че го е виждал. Всъщност, носеха се упорито слухове, че воинът крал е умрял, заключение, което се базираше на факта, че обществото на вампирите се разпада. Но не, кралят беше жив.

Боже мой. Това беше дар, достоен да бъде положен на олтара на Омега.

— Казах ви, че ще дойде — говореше Били на щатските полицаи. — Той е учителят ми по бойни изкуства. Защо ни спряхте?

Полицаите прибраха оръжията в кобурите и пренасочиха вниманието си върху господин Х.

— Документите ви за самоличност, моля? — каза единият от тях.

Господин Х. се усмихна и им подаде шофьорската си книжка.

— С Били тъкмо бяхме тръгнали на вечеря. И може би на кино.

Човекът проучи снимката, след това лицето му.

— Господин Хавиер, ето ви книжката. Извинете ни за причиненото неудобство.

— Няма проблем, полицай.

Господин Х. и Били отново влязоха в „Хамър“-а. Ридъл изруга.

— Такива идиоти са. Защо ни спряха?

Защото ни нападнаха двама вампири, отговори му наум господин Х. Просто не го помниш, нито пък онези двамата със значките.

Хитри игрички с мозъка. Много хитри.

— Какво прави щатската полиция тук? — попита господин Х., докато палеше джипа.

— Татко получи поредната заплаха от терористи и реши да напусне Вашингтон за известно време. Довечера се връща у дома и тук ще гъмжи от полицаи, докато не се върне обратно в столицата.

— Говори ли с баща си?

— Аха. В действителност изглеждаше облекчен.

— Сигурно е така.

Били бръкна в брезентовата си торба.

— Взех това, което ми казахте.

Той му показа керамичен съд с високо гърло и капак.

— Добър е, Били. Точно такъв размер ти трябва.

— Какво ще слагаме в него?

Господин Х. се усмихна.

— Ще разбереш. Гладен ли си?

— Не. Прекалено съм развълнуван, за да мисля за храна — Били притисна дланите си една в друга, раздвижвайки мускулите си. — Искам да ви кажа, че не се давам лесно. Каквото и да става тази нощ, ще издържа.

Ще видим, помисли си господин Х. и пое по пътя към собствения си дом. Щяха да проведат церемонията в хамбара и масата за мъчения щеше да свърши добра работа. Можеше да върже Били по-лесно.

Градските къщи изчезнаха и край пътя се появиха ферми. Господин Х. установи, че се усмихва. Слепия крал. В Колдуел.

Господин Х. погледна към Ридъл. В Колдуел и търси Били. Каква ли е причината?

45

Бет отново беше облякла роклята. Харесваше й.

— Нямам обувки — каза тя.

Уелси извади още една фиба от устата си и я пъхна в кока, оформен на тила на Бет.

— Не трябва да си с обувки. Добре, да видим как изглеждаш.

Уелси се усмихна, когато Бет затанцува из спалнята на баща си и диплите на червената атлазена пола се развяха подобно на огнени пламъци около нея.

— Ще се разплача — Уелси закри устата си с ръка. — Знам си го. Щом той те види, ще се разплача. Толкова си красива, а и това е първото хубаво нещо, откакто… Не знам откога.

Бет спря да се върти и диплите на роклята паднаха надолу.

— Благодаря ти. За всичко.

Уелси поклати глава.

— Не бъди мила с мен, иначе сълзите ми веднага ще потекат.

— Наистина съм ти благодарна. Чувствам се… Не знам, омъжвам се в семейство. Преди никога не съм имала истинско семейство.

Носът на Уелси почервеня.

— Ние сме твоето семейство. Ти си една от нас. А сега престани, чу ли? Преди да съм се разплакала.

На вратата се почука.

— Там вътре всичко наред ли е? — чу се мъжки глас отвън.

Уелси отиде при вратата, открехна я леко и подаде глава навън.

— Да, Тор. Братята готови ли са?

— Какво по… Плачеш ли? — попита Тор. — Добре ли си? Господи, да не е нещо с бебето?