Тъмна любов

Никога преди не беше носил „Гучи“. И макар че не беше муфтаджия, просто не можеше да се срещне с Мариса, облечен с дрехите, които беше носил предишната вечер. Дори и да бяха шик — а те не бяха — беше сигурен, че сега миришат на кръчма — смесица от турския тютюн на Ви и уиски. Искаше да бъде свеж като маргаритка за нея. Наистина го искаше.

Бъч се завъртя пред голямото огледало и се почувства като гей, но не можа да се въздържи. Черният костюм на тънко райе му стоеше добре. Снежнобялата риза с отворена яка подчертаваше тена му. Мокасините „Ферагамо“, които намери в една кутия, бяха добре лъснати.

Почти съм красив, помисли си той. Но ако го погледнеше по-отблизо, тя щеше да види кървясалите му очи.

Четирите часа сън и уискито, които беше изпил, си личаха.

Чу се леко почукване. Чувствайки се като измамник и с надеждата, че не е някой от братята, отвори вратата. Беше икономът, който го погледна усмихнат.

— Господине, много сте елегантен. Отличен избор. Отличен.

Бъч повдигна рамене, като оправяше яката на ризата си.

— Да бе.

— Но в горното ви джобче трябва да има кърпичка. Ще ми позволите ли?

— Да, разбира се.

Дребното старче енергично се отправи към един скрин, издърпа едно от чекмеджетата и започна да рови в него.

— Тази е идеална.

Възлестите му ръце превърнаха белия квадрат в своего рода шедьовър на оригами и го пъхнаха на мястото му на гърдите на Бъч.

— Сега сте готов за гостенката си. Тя е тук. Ще я приемете ли?

Да я приеме?

— Да, по дяволите.

Излязоха в коридора и икономът тихо се засмя.

— Изглеждам глупаво, нали? — попита Бъч.

Лицето на Фриц веднага стана сериозно.

— Няма такова нещо, господине. Просто си мислех колко доволен щеше да бъде Дариъс. Той обичаше къщата му да е пълна.

— Кой е Дар…

— Бъч?

Гласът на Мариса накара и двамата да спрат. Беше на площадката на стълбището и при вида й Бъч остана без дъх. Косата й беше вдигната нагоре, носеше прилепнала към тялото бледорозова рокля. Свенливото изражение на удоволствие, че го вижда, го накара да изпъчи гърди.

— Здравей, скъпа — пристъпи напред, осъзнавайки, че икономът сияе от щастие.

Тя опипа роклята си, като че ли беше малко нервна.

— Сигурно трябваше да те почакам долу. Но всички са толкова заети. Имах чувството, че им преча.

— Да останем тук?

Тя кимна.

— Ако нямаш нищо против. Тук е по-спокойно.

Икономът се обади.

— На втория етаж има веранда, където може да се седне. Тръгнете надолу по коридора. Тя е в другия му край.

Бъч й предложи ръката си.

— Нали нямаш нищо против?

Тя го хвана под ръка. Сведе очи пред погледа му и се изчерви очарователно.

— Да. Да. Добре.

Искаше да бъде насаме с него. Това е добър знак, помисли си Бъч.

Понесла пълен със зеленчуци поднос към трапезарията, Бет реши, че Фриц и Уелси заедно биха се справили с управлението на една малка държава. Братята препускаха наоколо, подреждаха масата за вечеря, поставяха нови свещи, помагаха с храната. Господ знае какво ставаше в стаята на Рот. Церемонията щеше да се състои в нея и Рейдж беше там от един час.

Тя остави подноса на бюфета и се върна в кухнята. Завари Фриц да се мъчи да достигне една голяма кристална купа, поставена на висока полица в шкафа.

— Остави на мен, ще я сваля.

— О, благодаря ви, госпожице.

Тя свали купата, сложи я на плота и го наблюдаваше, докато той я пълни със сол.

Това не е никак добре за кръвното, каза си тя.

— Бет? — повика я Уелси. — Ще донесеш ли от килера три буркана сладко от праскови за заливката на свинския бут?

Бет влезе в малкото като кутия помещение и включи осветлението. От долу до горе то беше пълно с консервени кутии и буркани с най-разнообразно съдържание. Търсеше рафта с прасковите, когато чу, че вратата се отваря.

— Фриц, знаеш ли…

Тя се завъртя и се блъсна право в твърдото тяло на Зейдист.

Той ахна и двамата отскочиха назад един от друг, а вратата се затвори. Той затвори очи, сякаш изпитваше силна болка, устните му се разтегнаха и разкриха всичките му зъби.

— Извинявай — прошепна тя, опитвайки се да се отдалечи от него. Но нямаше място и нямаше как да излезе оттам. Той стоеше пред вратата. — Не те видях. Наистина съжалявам.

Той носеше плътно прилепнала риза с дълги ръкави и когато сви юмруци, тя видя как мускулите на мишците и раменете му се издуват. Беше много едър, но силата на тялото му го караше да изглежда още по-грамаден.

Устните му се отвориха. Когато усети погледа на черните му очи върху лицето си, тя се сви.

— За Бога, знам, че съм грозен — рязко каза той. — Но не се бой от мен. Не съм толкова свиреп.

След това грабна нещо и излезе.

Бет залитна към консервите и бурканите и погледна към празното място, което беше оставил на полицата. Кисели краставички. Беше взел кисели краставички.

— Бет, намери ли… — Уелси спря на прага. — Какво се е случило?

— Нищо. Нищо… не се е случило.

Уелси я погледна в очите, намествайки престилката върху синята си рокля.