Тъмна любов

— Тор, успокой се. Аз съм жена. Плача на сватби. Влиза в работната ми характеристика.

Чу се звук от целувка.

— Просто не искам да се тревожиш, лийлан.

— Тогава ми кажи, че братята са готови.

— Готови сме.

— Добре. Сега ще я доведа.

— Лийлан?

— Какво?

Те си размениха тихо няколко думи на красивия им език.

— Да, Тор — прошепна Уелси. — И след двеста години пак ще се омъжа за теб. Въпреки че хъркаш и разхвърляш оръжията си из цялата спалня.

Вратата се затвори и Уелси се върна.

— Готови са, чакат те. Тръгваме ли?

Бет подръпна корсажа на роклята си. Погледна към рубинения си пръстен.

— Никога не съм мислила, че ще го направя.

— Животът е пълен с прекрасни изненади, нали?

— Така е.

Излязоха от спалнята на баща й и се отправиха към стаята на Рот.

Всичките мебели бяха изнесени. Братята се бяха подредили до стената, там, където преди беше леглото. Бяха великолепна гледка, облечени в еднакви черни атлазени жакети и широки панталони. На хълбоците им висяха инкрустирани със скъпоценни камъни кинжали.

Всички ахнаха, когато Бет влезе в стаята. Братята се размърдаха, сведоха очи, после пак я погледнаха. Стеснителни усмивки се появиха на суровите им лица.

Не се усмихна само Зейдист. Той я погледна веднъж и след това прикова поглед към пода.

Бъч, Мариса и Фриц бяха застанали настрани. Тя им махна с ръка. Фриц извади носната си кърпичка.

Имаше още някой в помещението. Дребничка фигура, забулена в черно от главата до петите. Дори лицето й беше покрито.

Бет сви вежди. Под черните дипли се виждаше светъл кръг, като че фигурата светеше.

Но къде беше Рот?

Уелси я поведе към мъжете. Един от тях, Фюри, с разкошната коса, пристъпи напред.

Бет сведе поглед, опитвайки се да се овладее, и забеляза, че единият му крак е с протеза.

Погледна в жълтите му очи, за да не си помисли, че зяпа крака му. Той се усмихна и тя се поуспокои.

Гласът му беше плътен, изричаше думите ритмично.

— Доколкото е възможно, ще проведем церемонията на английски, за да разбираш какво се говори. Готова ли си да започнем?

Тя кимна.

— Елате тук, господарю — извика той.

Бет погледна през рамото си.

Рот се материализира на прага на вратата и тя вдигна ръка към устата си. Беше великолепен, носеше черна роба, препасана с пояс и избродирана с черни конци. Дълъг кинжал със златна дръжка висеше отстрани на хълбока му, на главата си имаше нещо като корона от матиран метал, обсипана с рубини.

Приближи се с грациозната си, уверена походка, която тя толкова обичаше. При всяка стъпка косата му се повдигаше и после падаше на вълни към широките му рамене.

Очите му виждаха само Бет. Застана пред нея и прошепна:

— Взе ми дъха.

Тя се разплака.

Той протегна към нея ръка, обезпокоен:

— Лийлан, какво има?

Бет поклати глава и усети, че Уелси пъха в ръката й кърпичка.

— Нищо й няма — каза жената. — Повярвай ми, добре е. Нали? — обърна се тя към Бет.

Бет кимна и избърса очите си.

— Да.

Рот я погали по бузата.

— Можем да спрем церемонията.

— Не! — побърза да каже тя. — Обичам те и ще се оженим. Сега.

Някои от братята тихо се засмяха.

— Мисля, че можем да продължим — каза един от тях.

Когато Бет се овладя, Рот погледна към Фюри и кимна.

— Ще направим представянето пред Скрайб Върджин — каза братът.

Рот взе ръката й и я поведе към забулената в черно фигура.

— Скрайб Върджин, това е Елизабет, дъщеря на воина на Черния кинжал Дариъс, внучка на принцепс Марклон, правнучка на принцепс Хоръсман…

Изреждането отне доста време. Когато Рот млъкна, Бет импулсивно протегна ръка към фигурата.

Чу се тревожен вик, Рот бързо хвана ръката й и я дръпна назад. Няколко от братята скочиха напред.

— Грешката е моя — каза Рот и разпери ръце, като че ли искаше да я предпази. — Не я подготвих както трябва. Тя не искаше да ви обиди, Скрайб Върджин.

Смях — нисък, изпълнен с топлота и женствен — се дочу изпод одеждите на черната фигура.

— Не се страхувай, войнико. Няма нищо. Ела тук, Елизабет.

Рот отстъпи настрани, но остана край Бет. Тя запристъпва към фигурата, притеснена за всяко свое движение. Чувстваше, че я наблюдават.

— Този мъж желае да го приемеш за свой хелрен, дете. Ще го приемеш ли за свой съпруг, ако смяташ, че е достоен?

— О, да — Бет погледна към Рот. Той все още беше напрегнат. — Да, ще го приема.

Фигурата кимна.

— Войнико, тази жена те приема. Ще докажеш ли, че си достоен за нея?

— Да — дълбокият глас на Рот прокънтя в стаята.

— Ще се жертваш ли за нея?

— Да.

— Дай ми ръката си, дете.

Бет протегна колебливо ръка.

— Обърни дланта си нагоре — прошепна Рот.

Тя го послуша. Диплите на дрехата на забулената фигура покриха ръката й. Почувства странно бодване, като от нисковолтово електричество.

— Войнико.

Рот подаде ръка, която също изчезна в диплите. Изведнъж Бет усети, че я обгръща топлина. Погледна към Рот. Той й се усмихваше.

— Ааа — дочу се глас откъм фигурата. — Добър съюз. Много добър съюз.

Ръцете им бяха освободени, Рот взе Бет в прегръдките си и я целуна. Присъстващите започнаха да ръкопляскат. Някой издуха носа си.

Бет се вкопчи в новия си съпруг с всички сили. Свършено беше. Беше истина. Те бяха…

— Почти приключихме, лийлан.