Тик-так

— Не, винаги говоря. Слушам, но и винаги говоря.

Томи се сви на задната седалка, в срещуположния незает от кучето ъгъл, защото му стана ясно, че не трябва да се меси в този разговор.

Майка му продължи да говори на Дел.

— Не можеш да слушаш, ако говориш.

— Глупости.

— От тебе нищо добро не може да се чака.

— Аз съм като времето — заяви Дел.

— Какво казваш?

— Нито съм добра, нито съм лоша. Просто ме има.

— И урагана просто го има. Но е лош.

— Все пак предпочитам да съм времето, отколкото геологическа форма — настоя Дел.

— Какво значи това?

— Че е по-добре да съм ураган, отколкото планина или скала.

— Ураганите идват и си отиват. А планината винаги си е на мястото.

— Не е така.

— Планината винаги си е на мястото — упорстваше майка Фан.

Дел тръсна глава.

— Не винаги.

— Тогава къде отива?

С подчертан апломб Дел повиши глас:

— Слънцата избухват, превръщат се в нови звезди и планетите се пръскат, както и всички планини върху тях.

— Ти си луда.

— Изчакайте един милиард години и ще се уверите.

Томи и кучето се вторачиха един в друг. Само преди няколко минути той не би повярвал, че изобщо е възможно такова чувство на родство с лабрадора.

Дел се обърна към майка му: — А докато планината се пръска, ще има огнени урагани. Планината няма да я има, а ураганът още ще бучи.

— Ти си същата като проклетия фокусник.

— Благодаря, госпожо Фан — усмихна се Дел. — Може и да си приличаме. Също както ураганите побеждават скалата, защото ураганите са страстта.

Като погледна в огледалцето за обратно виждане, Дел съобщи:

— Хей, приятели, следят ни.

Намираха се на улица в жилищен квартал, покрай която растяха фикусови дървета. Къщите бяха хубави, но не особено луксозни.

Томи се изправи на седалката и погледна през задното стъкло на оформената като капка кола. Зад нея, на не повече от пет-шест метра, се извисяваше като чудовище корпусът на огромен камион влекач.

— Какво ли търси в жилищен квартал по това време? — зачуди се Томи.

— Иска да те убие — съобщи Дел и настъпи силно педала на газта.

Гигантското превозно средство увеличи скоростта си, за да не изостане, а жълтите улични лампи осветиха фигурата на дебелака, в когото се беше вселил демонът, зад кормилото. Лицето му беше бледо, озъбено в усмивка, но от това разстояние зелените му очи не се виждаха.

— Това не може да бъде — възкликна Томи.

— Но се случва — смънка Дел. — Бих искала мама да е тук.

— Ти имаш майка? — Обади се старата виетнамка.

— Не — поклати глава Дел, — всъщност съм се пръкнала от яйце на насекомо. Прекарах детството си като ларва, а не като дете. Права сте, госпожо Фан, — нямам майка.

— Доста си перната в устата.

— Благодаря.

— Това момиче е пернато в устата — съобщи майка Фан на и сина си.

Понеже се подготвяше за удара, Томи отвърна разсеяно.

— Да, знам.

Като ревеше и трещеше, камионът се устреми към тях и се блъсна в задната им броня.

Ягуарът се затресе и продължи на зигзаг по улицата. Дел се мъчеше да овладее залитащата на ляво и надясно кола и силно стисна волана с две ръце. Накрая успя.

— Не можеш да му избягаш — простена Томи. — Той е страшно мощен влекач, за Бога, а ти си с ягуар.

— Освен това има предимство, защото е свръхестествено същество — добави Дел. — За него не важат обикновените закономерности на пътя.

Влекачът отново ги блъсна и този път задната броня на ягуара се отпра с непоносимо стържене и отхвърча в предния двор на бунгало в тиролски стил.

— На следващата пресечка свий вдясно — даде указания майката на Томи.

Като увеличи рязко скоростта и за малко си осигури преднина пред камиона, Дел изчака последния възможен момент и едва тогава взе завоя. Колата поднесе и навлезе в новата улица първо със задницата си, после бясно се завъртя, а гумите й остро изсвириха и запушиха.

Скути изквича като някой мъник, скочи от седалката и се хвърли на пода.

Томи се уплаши да не се преобърнат. Имаше чувството, че колата се накланя. Вече имаше опит в преобръщанията, беше изпитал усещането, преди да започне търкалянето, и сега като че ли преобръщането беше неизбежно.

В умелите ръце на Дел обаче ягуарът остана върху настилката, извъртя се на триста и шейсет градуса и се закова на място.

Скути, като умно куче, което не искаше да бъде запратено отново на пода, изчака Дел да натисне газта до тенекиите. Изкатери се до Томи едва след като колата се стрелна напред.

Като погледна през задното стъкло, Томи видя как камионът яростно се мъчи да спре на улицата, от която бяха излезли. Дори върховите шофьорски умения на свръхестественото същество — дали в ада имаха магистрали, по които демоните можеха да се упражняват? — се оказаха недостатъчни да принудят огромния влекач да вземе изведнъж острия завой. Основните закони на физиката все още бяха валидни. Съществото сега просто се опитваше да спре тежката машина.

Със свирещи гуми влекачът подмина пресечката и се изгуби нататък.

Томи отправи горещи молби към небето камионът да се разпадне.

Когато ягуарът вдигна над сто километра, майка Фан възкликна от предната седалка:

— Момиче, ти караш като някой шантав частен детектив от книгите.

— Благодаря — кимна доволно Дел.