Тик-так

Пазачът излезе от къщичката в дъжда и се наведе до отворения прозорец, за да бъде на една и съща височина с лицето на Дел.

— Страхотна кола.

— Ако майка ми я кара, може да стигне до и Луната с нея.

— Ако тази кола беше нейна — съгласи се пазачът, — щеше да се наложи общината да сложи ограничителни знаци за скоростта с размера на боклукчийски кофи, за да контролира движението й.

— Как е Еми?

Макар да не носеше шлифер, Мики изглежда не обръщаше внимание на поройния дъжд, сякаш Дел така беше обладала съзнанието му, че не му оставаше време да мисли за отвратителното време, пък и за каквото и да е друго. Томи знаеше точно как се чувстваше горкият човек.

— Еми е много добре — усмихна се Мики. — Напълно се поправя.

— Това е чудесно, Мики.

— Лекарите не могат да повярват на очите си.

— Бях ти казала да не се отчайваш, помниш ли?

— Ако лабораторните тестове излизат все така отрицателни, сигурно ще я изпишат от болницата след три дни. Моля се на Бога никога… никога да не й се налага да се връща… там.

— Ще се оправи, Мики.

— Много мило от ваша страна, че я посещавахте от време на време.

— Но аз я обожавам, Мики. Тя е истински ангел. Това въобще не ме затрудняваше.

— Тя също много ви цени, госпожице Пейн. А и много хареса книжката с разказите, която й подарихте. — Младият мъж погледна покрай Дел и поздрави: — Здрасти Скути.

Лабрадорът изпуфтя.

Дел кимна към Томи.

— Мики, това е моят приятел Томи Тофу.

Мики се наведе пак:

— Приятно ми е, Господин Тофу.

Томи успя да надникне между Дел и кучето.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Целият сте мокър, Мики.

— Така ли?

— Ами да — намеси се Дел. — По-добре се върни на сухо, Мики. Кажи на Еми, че ще я посетя вдругиден. А след известно време, когато се пооправи, може да дойде в студиото ми на полуострова да й направя портрет. Бих искала да ми позира.

— О, на нея ще й е много приятно, госпожице Пейн. Да й направят портрет — ще се почувства като принцеса.

Целият мокър, Мики се върна в къщичката, а Дел вдигна страничното стъкло.

Масивната желязна порта с позлатени украшения се отвори пред тях и те влязоха в частния комплекс.

Докато Дел вкарваше колата, Томи се поинтересува:

— Коя е Еми?

— Дъщеричката му. Осемгодишна, сладка като кукличка.

— И от какво се поправя?

— От рак.

— Какъв живот — да си на осем години и да хванеш рак.

— Сега сигурно се е оправила напълно. Нали, Скути, палавнико?

Лабрадорът се приведе да я подуши и облиза шията й, а тя се изсмя щастливо.

Караха по извити улици, от двете страни на които — зад пищни големи дворове — бяха наредени внушителни къщи.

— Неудобно ми е, че трябва да будим майка ти в три и половина сутринта — измърмори Томи.

— Толкова си внимателен и учтив — похвали го Дел и се пресегна да го щипне по бузата. — Но недей да се тревожиш. Мама със сигурност е будна.

— Значи е нощна птица, а?

— Тя е човек на всички времена. Никога не спи.

— Никога ли?

— Не спи от Тонопа насам — допълни Дел.

— Тонопа, в Невада ли?

— Всъщност извън Тонопа, близо до Мъд Лейк.

— Мъд Лейк ли? За какво говориш изобщо?

— Това беше преди двайсет и осем години.

— Двайсет и осем години?

— Горе-долу. Аз съм на двайсет и седем.

— И майка ти не е спала още от преди да се родиш?

— Тогава тя е била на двайсет и три години.

— Сънят е нужен на всички.

— Не за всички. Ето, ти не си лягал цяла нощ. Спи ли ти се?

— Сега не, но по-рано…

— Виждаш ли? — щастливо възкликна тя, зави надясно и влезе в глуха уличка.

В края на уличката имаше палмова горичка, а зад нея каменна къща, осветена така дискретно отстрани, че Томи не можа да забележи къде е източникът на светлината.

В стената имаше висока бронзова порта с петсантиметрови колове. Върху половинметровата издадена част отгоре имаше завъртулки, подобни на йероглифи. Сравнен с този масивен портал, главният вход на жилищния комплекс изглеждаше като конструкция от проста ламарина.

Дел спря, смъкна стъклото си и натисна един бутон на вътрешния телефон, прикрепен за каменен стълб.

От високоговорителя се разнесе учтив мъжки глас с британски акцент.

— Кой звъни, моля?

— Аз сам, Мъмингфорд.

— Добро утро, госпожице Пейн — се чу по вътрешния телефон.

Голямата врата се отвори с тежко дрънчене.

— Кой е този Мъмингфорд? — вдигна вежди Томи.

Дел поясни:

— Това е икономът.

— И работи по това време?

— Винаги има дежурен. Мъмингфорд така или иначе предпочита нощната смяна, защото тогава тук става най-интересно — продължи Дел, докато вкарваше колата под арката на портала.

— Какво е написано с йероглифите над портата?

— „Тото, ние вече сме в Канзас.“

— Говоря ти сериозно.

— Аз също. Мама понякога е доста ексцентрична.

Томи обърна глава към портата на минаване покрай стената и попита:

— А на какъв език е написано?

— На Голямата купчина.

— Това език ли е?

— Не, това е името на къщата. Виж.