Тик-так

Скути започна да удря с едната си лапа по таблото, като че ли ги подканяше да потеглят час по-скоро.

Томи заключи:

— Значи си унищожила собствения си кораб.

Момичето зави наляво по Марин Авеню — търговският център на острова.

— Не съм го унищожила. Ти имаш склонност да преувеличаваш, Томи. Сигурно детективските ти романи са пълни с куп измислици.

— Добре де, подпали го.

— Разликата според мене е голяма. Да го унищожа и да го подпаля — има голяма разлика.

— При тези темпове дори голямото наследство няма да ти стигне за дълго.

— О, ти си такъв паникьор, Томи. Човек не пали яхти всеки ден, нали?

— Кой знае.

— Освен това парите никога не са ме тревожили.

— Да не си се научила да ги фалшифицираш?

— Не, глупчо. Татко ме научи да играя покер и вече съм дори по-добра от него.

— А мамиш ли в играта?

— Никога! Картите са свещени.

— Радвам се, че за тебе има поне едно свещено нещо.

— Напротив, мисля, че много неща са свещени — възрази тя.

— А истината?

С лукава усмивка тя отвърна:

— Понякога.

Наближаваха края на Марин Авеню. Мостът през канала към материка беше на по-малко от една пряка от тях.

Той отново подхвана:

— Кажи ми все пак — как запали колата?

— Не ти ли казах? Ключовете бяха в контакта.

— Това е едно от нещата, които каза. А как направи пожара на кораба?

— Не бях аз. Беше кравата на госпожа О’Лиъри — ритна един от фенерите.

От устата на Скути излезе свистене и пуфтене. Томи беше готов да се обзаложи, че това именно беше еквивалент на смеха при кучетата.

Още една полицейска кола се появи на извития мост откъм материка.

— А истината — от къде се взеха всички тия птици? — не спираше Томи.

— Е, нали това е вечният въпрос: кое е първото, кокошката или яйцето.

Пристигащата полицейска кола спря веднага след моста и присветна с фаровете си към тях.

— Онова ченге вътре си мисли, че ние сме лошите — кимна натам Дел.

— Престани, за Бога — намуси се Томи.

— Отпусни се, де.

Дел спря до полицейската кола при моста.

— За Бога, не го превръщай в котка, гъска или нещо подобно — помоли я Томи.

Електромоторчето на прозореца забръмча.

Полицаят вече бе смъкнал своя прозорец. В гласа му прозвуча приятна изненада, когато извика:

— Дел?

— Здрасти, Марти!

— Не видях, че си ти — усмихна й се ченгето иззад волана на лимузината. — Нова кола ли имаш?

— Харесва ли ти?

— Страхотна е. Твоя ли е или на майка ти?

— Нали я знаеш мама.

— Недей да караш с превишена скорост.

— Ако го направя, ти лично ще ме напляскаш, нали?

Ченгето се изсмя.

— С най-голямо удоволствие.

— Каква е цялата тая шумотевица? — невинно попита Дел.

— Няма да повярваш! Някакъв идиот тряснал цяла грамадна яхта с висока скорост във вълнолома.

— На борда сигурно е имало голямо парти. Защо ли никога не ме канят и мене на големи партита?

Като пренебрегна присъствието на томи, Марти подвикна на кучето:

— Здрасти, Скути.

Лабрадорът провря едрата си глава покрай Дел, ухили се и изплези език.

Марти продължи разговора си с Дел.

— Предупреди майка си, че ще я наблюдаваме как кара с тая кола.

— Може и да не успеете да я видите — захили се Дел. — Но със сигурност ще усетите звуковата вълна.

Марти усмихнат продължи пътя си, а Дел даде газ, премина моста и се насочи към материка.

Томи я погледна.

— А какво ще стане като разбере, че яхтата върху вълнолома е твоята?

— Няма да разбере. Тя не е на мое име. Води се на крайбрежната ни корпорация.

— Крайбрежна корпорация? Тя къде е? На Марс?

— В големите Кайманови острови. Карибско море.

— И какво ще стане, когато съобщят, че тая кола е открадната?

— Няма да съобщят. Мама ще я е върнала, преди да забележат липсата й.

— Скути вече понамирисва, не мислиш ли?

— Това е само мократа му козина.

— Дано — махна с ръка Томи. — Я ми кажи, ама честно, ти случайно ли мина покрай дерето, в което обърнах корвета, или знаеше, че ще ме намериш там?

— Не знаех, разбира се. Но нали ти казах — ние явно сме родени един за друг.

— Господи, вбесяваш ме — изръмжа той.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, съвсем сериозно го казах.

— Горкият объркан Томи.

— Вбесяваш ме — упорито повтори той.

— Искаш да кажеш, че съм интересна. Всъщност ти си очарован от мене.

Томи въздъхна.

— Не си ли очарован?

Той отново въздъхна.

— Не си ли? — настоя тя.

— Добре де, да кажем, че съм — капитулира Томи.

— Толкова си сладък — усмихна се тя нежно. — Такъв сладур си.

— Искаш да те застрелям ли?

— Още не. Почакай да легна на смъртно легло.

— Уви, това няма да стане скоро.

Майката на Дел живееше в охраняван частен комплекс върху живописен хълм с изглед към нюпортското крайбрежие. Къщата на пазача беше каменна, измазана с гипс в пастелни цветове, с украшения в ъглите и се намираше под огромни, театрално осветени палми.

Тъй като стъклото на ферарито нямаше стикер на местен жител, младият пазач трябваше да излезе през портата, да се приближи и да попита кого искат да посетят. Лицето му беше сънено и отпуснато, но веднага се стегна и оживи, когато позна шофьорката на ферарито.

— Госпожице Пейн!

— Здрасти, Мики.

— Нова кола ли имате?

— Може би — отвърна тя. — Взели сме я за проба.