Кръг след кръг, кръг след кръг, бледите ръце се движеха като радарни антени и търсеха сигнал.
Тик.
Так.
Томи почувства, че времето и късметът им са вече на привършване, че нечовешките сетива на демона ще уловят тяхното излъчване всеки миг.
Една чайка размаха криле и се спусна над тях от мрака на пристанището, стрелна се покрай бледите ръце на демона и отново се извиси към черната висина, откъдето бе дошла.
Съществото сви длани.
Чайката отново се спусна, а крилата й разцепиха студения въздух и дъжда в зашеметяващо салто мортале. Сияйна като духа на сребристата светлина, тя пак прелетя покрай вдигнатите ръце на демона, после се извиси към небето на плавни спирали.
Странното нещо вдигна глава към птицата и се обърна да проследи полета й в небето.
Явно се случваше нещо важно, нещо загадъчно и съдбовно, но Томи не разбираше какво.
Погледна към Дел да види нейната реакция, но вниманието й оставаше приковано върху демона и той не успя да види лицето й.
Опрял хълбок до крака на Томи, лабрадорът трепереше.
Чайката направи кръг над пристанището и за трети път се спусна към увеселителния парк. Като полетя само на метър-два над пешеходната алея, тя пикира покрай демона и се загуби сред магазините и безистените на изток.
Змиеокото чудовище с явен интерес проследи с напрегнат поглед чайката. Непрекъснато свиваше и отпускаше дундестите си длани, като че ли даваше израз на някакво смущение и гняв. От небето, западно от виенското колело, долетя пърхане на много крила — десетина чайки се спуснаха като ято.
Демонът се извърна към тях.
Като прекъснаха стремглавото си спускане само на няколко метра над земята, чайките се подредиха след водача си, завтекоха се към демона, после се разделиха на две групи, които го заобиколиха, и изчезнаха на изток по Еджуотър Авеню. Нито една не изграчи и не изпищя по обичайния за тях начин; само плющенето на крилата им наруши зловещата тишина.
Запленено и любопитно, съществото се обърна на изток да проследи полета им.
Направи крачка след тях, после още една, но изведнъж спря.
Оскъдната мразовита светлина от лампите се отразяваше в белия като лапавица дъжд.
Демонът направи още една крачка на изток. Спря. Спря да се поклаща.
Лодките от близките докове се люшнаха върху надигащия се прилив и въжетата на платната заскърцаха от триенето в металните мачти.
Нещото отново насочи вниманието си към въртележката.
От запад се разнесе нов, по-различен от блъскането на дъжда шум, който бързо се усилваше.
Чудовището се обърна към виенското колело, вирна глава и се взря в бездънното черно море, като вдигна дундестите си бели ръце — или търсеше източника на шума, или се готвеше за нападение.
От тъмнината над пристанището отново се спуснаха птици, вече не десетина, а сто, двеста, триста — чайки, гълъби, лястовици, косове, врани и ястреби, дори няколко огромни и със страховит праисторически вид сини чапли. От хищно разтворените им човки обаче не излизаше звук; реката от пера и блестящи очички, която се изля върху виенското колело по пешеходната алея, раздели се на два потока, за да заобиколи демона, а после пак се сгъсти в огромна, вълнуваща се маса, за да изчезне на изток между магазините и безистените. Но след тях прииждаха нови и нови — стотици хиляди птици, като че ли от небето вечно щяха да валят дъжд и птици. Барабаненето на обезумелите крила, които се блъскаха в твърдите предмети със страхотна сила, приличаше на тътена при земетресение.
На въртележката Томи
Спомни си нещо, което Дел бе казала по-рано:
Томи се чувстваше учуден и объркан от спектакъла с птиците, а Дел, напротив, като че бе наясно какво става и за нея сякаш нямаше нищо свръхестествено и необяснимо.
Безкрайното ято, прилитащо покрай него, отвлече вниманието на демона и той отклони поглед от виенското колело и се обърна на изток, където птиците изчезваха в нощта покрай шатрите на парка Балбоа. Той се поколеба. Направи крачка натам. Спря се. Направи още една крачка.
Накрая чудовището като че ли реши — крилатото посещение е знак, който не бива да се пренебрегва — и побягна, подтиквано от птиците, прелитащо покрай него, тласкано отзад от безбройните пернати. Раздраният шлифер се развя като големи парцаливи крила, но нещото си остана на земята, тласкано на изток от птиците и техните сенки.
Измина минута, откакто нещото изчезна в нощта, а птиците продължаваха да се спускат от бурното небе на запад, над виенското колело, да се носят по дължината на Еджуотър Авеню покрай въртележката и да изчезват на изток. Постепенно ятото намаля, докато останаха само няколко коса, две чайки и една-единствена синя чапла, висока поне метър.