Тик-так

— Разбира се. Предполагам, че неусетно си се превърнал в моя съдба.

За това Томи нямаше отговор. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Досега не се беше чувствал така. Дори да разполагаше с компютърна клавиатура пред себе си и време да поразмисли, пак нямаше да успее да изрази чувствата си с думи.

Но радостното настроение на Томи и чувството му за лекота се изпариха, когато някаква особено тревожна тръпка се плъзна по гръбнака му. Той потрепери.

— Студено ли ти е? — попита го Дел.

— Не.

Както понякога се случва по крайбрежието, температурата на въздуха бе спаднала изведнъж след полунощ и сега отново се бе позатоплило. През деня морето акумулираше топлината от жаркото слънце и след мръкване постепенно я отделяше.

Томи отново усети тръпката по гръбнака си и обясни:

— Причината не е в студа. Това е някакво особено чувство…

— Ооо, обичам странните чувства.

— … може би предчувствие.

— Предчувствие? С всяка минута ставаш все по-загадъчен, Туонг Томи. Предчувствие за какво?

Той притеснено отклони поглед по сенчестите очертания на дървените кончета.

— Не съм… съвсем… сигурен…

Тогава изведнъж усети, че болката и сковаността във врата и раменете се бе изпарила и учудено я изгледа.

— Ама масажът ти беше страхотен!

— Моля, пак заповядай.

Въобще Томи се чувстваше значително по-добре. Вече не му се спеше, а очите не го смъдяха. Усещаше се напълно буден, беше по-енергичен и готов за действие.

Скути изведнъж завря глава помежду им и заскимтя уплашено.

— Идва — заяви Дел и се изправи в каручката.

Томи сграбчи мосберга от пода.

Дел вече се промъкваше между кончетата, но се придържаше близо до края на платформата, за да вижда по-добре пешеходната алея.

Томи заобиколи едни по-едър черен жребец с оголени зъби и див поглед и се озова до нея.

Застанал нащрек и съвършено неподвижно, като ловджийско куче, дебнещо фазан, Скути се взираше на изток по осветеното Еджуотър Авеню, покрай агенцията за лодки под наем „Хвърлена котва“ и „Истинските пристанищни маршрути“, към парка Балбоа. В тази поза много приличаше на вкаменените животни от въртележките, които очакваха утрото и първите посетители, за да оживеят.

— Да се махаме оттук — прошепна Томи.

— Чакай.

— Защо?

— Искам да огледам по-добре. — Дел посочи уличната лампа с трите глобуса, покрай която би трябвало да мине демонът. Беше снишила глас и думите й едва се чуваха.

— Но аз не искам да оглеждам по-добре.

— Е, нали сме въоръжени. Можем пак да го улучим.

— Този път може да не ни излезе късметът.

— Скути може да се опита да го заблуди.

— Искаш да кажеш да му отвлече вниманието, докато се измъкнем.

Дел не отговори нищо.

С щръкнали уши и вирната глава Скути явно беше готов да изпълни всяка задача, която господарката му пожелаеше да му възложи.

А може би кучето щеше да надбяга съществото. Макар демонът, превъплътен в дебелия им преследвач, да беше свръхестествено същество — безсмъртно недостижимо — то, изглежда, също се подчиняваше на някои от законите на физиката и затова куршумите с голям калибър бяха в състояние да го забавят; следователно можеше да се приеме, че то ще се движи по-тромаво и по-бавно от Скути, който беше по-дребен и по-пъргав и по природа беше по-бърз.

— Кучето няма да накара съществото да се отклони от пътя си — прошепна Томи. — Дел, то не се интересува от кучето. Иска единствено мене… а може би вече и тебе.

— Шшшт! — прекъсна го тя.

На бледата светлина от близкия матов глобус можеше да се забележи, че дъждовните капки са се превърнали в лапавица. Бетоненият тротоар блестеше като заледен.

Отвъд светлината дъждът бе добил цвета на старо злато, а по-нататък постепенно преминаваше в пепелявосиво; от сивотата се появи дебелакът, който бавно вървеше по средата на пешеходната алея.

Скути, който стоеше от страната на Томи, трепна, но не издаде звук.

Стиснал карабината с двете си ръце, Томи се приведе още по-ниско зад жребеца от въртележката.

От другата страна на надигналото се за скок дървено конче Дел също се сниши и наблюдаваше изпод конския врат какво прави демонът.

Като дирижабъл, който се плъзга малко преди окончателно да спре, без да шляпа из локвите по паважа, дебелакът по-скоро се носеше по въздуха, отколкото по земята.

Томи усети ледени тръпки, като че нощта захладня, сякаш демонът излъчваше арктически хлад, способен да прогони излъчваната от морската вода насъбрана през деня топлина.

В началото самарянинът беше само неясен силует сред сивата маса на дъжда, но постепенно, с приближаването си към лампата, започна да се вижда по-ясно. Беше малко по-едър от преди, но все пак не достатъчно голям, колкото би изглеждал, ако наистина бе изял двама души.

Като си даваше сметка колко абсурдно беше да се опитва да си обясни логично биологията на едно свръхестествено същество, Томи отново се запита дали не бе изгубил и малкото останал му разум.

Призрачното същество все още носеше шлифера, макар дрехата вече да бе надупчена и разпокъсана от куршумите. Качулката се беше смъкнала и се диплеше около врата му, като оставяше главата открита.