Тик-так

Биха могли да завият наляво по Палм Стрийт и да напуснат увеселителния парк по Бей Авеню, което се намираше на юг. Точно тук нямаше жилищни сгради, но с повечко късмет биха могли да открият една-две паркирани коли, които Дле да може да запали с кабелите.

Томи вече разсъждаваше като крадец. Или поне като съучастник и помощник на крадец. А може би блондинките — а за тази беше сигурно — упражняваха точно онова покваряващо действие, за което майка му открай време го предупреждаваше.

Не го беше грижа.

Но все още усещаше целувката.

За първи път се почувства сигурен в силите си, атрактивен и хладнокръвен като детектива от романите си Чип Нгуейн.

Зад крайбрежната алея се простираше булевард Балбоа, основната транспортна артерия на полуострова. Тъй като полицията без съмнение шареше насам-натам около мястото на стрелбата по на изток, Томи и Дел щяха да бъдат ясно забележима мишена по добре осветения булевард, където, по това време, сигурно щяха да бъдат единствените пешеходци.

Скути изръмжа и Дел вдигна глава.

— Онова отново идва насам.

За миг Томи не разбра за какво става дума, но после му стана пределно ясно. Той вдигна карабината и се завъртя на изток. По пешеходната алея не се виждаше никой, а въпреки дъжда и тъмнината погледът му стигна чак до въртележката и павилиона при входа на увеселителния парк.

— То все още не знае къде точно се намираме — продължи Дел, — но идва насам.

— Отново твоята интуиция ли ти го нашепва? — насмешливо попита той.

— Няма значение. Сега обаче ми се струва, че няма да успеем да му се из плъзнем.

— Значи трябва да намерим кола — реши Томи, като не изпускаше от поглед увеселителния парк в очакване зловещата фигура на тичащия към тях демон всеки миг да се материализира от мрака, вече без птиците и ужасно разгневен.

— Кола — не. Прекалено опасно е. Това означава да тръгнем към булеварда, където всяко улично ченге може да ни види и да реши, че сме подозрителни.

— Подозрителни? Какво толкова подозрително може да има двама души, тежко въоръжени, и с непознато куче, размотаващи се по улицата в три часа сутринта посред буря? — опита се да се пошегува той.

— Ще откраднем лодка — отсече Дел.

Думите й го накараха да отмести поглед от пешеходната алея.

— Лодка ли?

— Ще бъде забавно — обеща Дел.

Тя и Скути вече тръгваха и Томи хвърли последен поглед на изток към изоставените павилиони и въртележки, преди да се завтече след момичето и кучето.

До платформата за фериботите се намираше фирмата за лодки под наем „Балбоа“, която предлагаше на туристите леки лодки, малки моторници и гребни каяци.

Томи не знаеше как се управлява лодка, но беше сигурен че ще се оправи някак с моторница, а и не му допадаше идеята да гребе в тоя дъжд.

— Аз бих предпочел кола.

Дел и Скути изтичаха покрай отпуснатите ролетки на прозорците на фирмата и свърнаха от откритата алея. Спряха се между две тъмни бараки, после поеха към вълнолома.

Томи мина през една врата и също стъпи на вълнолома. Маратонките му бяха с гумени подметки, а по мокрите плочи се хлъзгаше.

Изглежда бяха попаднали в малък участък от пристанището, където пристаните се даваха под наем. Редицата лодки — някои от тях за излети, някои риболовни и няколко частни съда, които спокойно можеха да минат за яхти, бяха вързани една до друга под дъжда и едва-едва се виждаха на мижавата светлина от лампите.

Дел и Скути забързаха към единия край на вълнолома с двайсет места за връзване на лодки и разгледаха десетината лодки пред тях, докато накрая се спряха на елегантна бяла двупалубна яхта.

— Това става — каза Дел на Томи, когато го усети до нея.

— Шегуваш ли се? Смяташ да вземеш това? Че то е огромно!

— Не чак толкова. Модел блууотър 563, двайсет метра дължина, ширина четири метра и половина.

— Не можем да се справим с това чудо, трябва ни цял екипаж — смотолеви Томи, като в същия миг му се прииска тя да не улови паниката в гласа му.

— Ще се оправя чудесно — увери го момичето с обичайния си ентусиазъм. — Тези яхти са много симпатични и се управляват лесно като кола.

— Е, аз мога да шофирам, но не бих пробвал това нещо тук.

— Дръж! — Тя му подаде големия магнум и се отправи към блууотъра в края на вълнолома.

Томи подвикна след нея:

— Дел, почакай.

Като се спря за малко да отвърже въжето, тя отвърна:

— Не се безпокой. Тая „хубавица“ гази само половин метър, има вградено устройство да избягва отклоненията от курса и почти плоско дъно.

— Би могла със същия успех да говориш за отвличанията от извънземни.

Тя отиде на кърмата, където освободи още едно въже и го хвърли зад борда.

— Трансмисиите й са направо бижу. Тежи двайсет и един тона, но аз ще я накарам да танцува като балерина.

— Двайсет и един тона! — разтревожено поклати глава Томи, но тръгна след нея към средата на кораба. — И до къде смяташ да стигнеш с нея — до Япония?

— Не, това е крайбрежна яхта. Не е препоръчително да навлизаш с нея навътре в открито море. Както и да е, ние само ще пресечем пристанището до остров Балбоа, където полицията още не е вдигната на крак и не ни търси. Оттам вече можем да си вземем кола, без да ни забележат.