Тик-так

Лицето на нещото беше на човек, но имаше нечовешки сурово изражение, което навярно вече нямаше да се промени; очите му, поне отдалеч, също изглеждаха човешки. Това беше същият кръглолик дебелак, който бе спрял, за да помогне на Томи при катастрофиралия корвет. Разумът и душата на дебелака обаче отдавна ги нямаше и нещото, вселило се в тялото му, беше въплъщение на такава чиста злоба и свирепа жестокост, че истинската му същност прозираше и през разтеглените за усмивка устни.

Когато нещото излезе в най-осветеното от бледата светлина място, на не повече от петнайсет метра, Томи забеляза, че то хвърля три отчетливи сенки, след като можеше да се очаква, че то — също като вампирите — не би трябвало въобще да има нито една. За миг Томи си помисли, че трите сенки са странно изкривените отражения на трите глобуса на старата улична лампа, но след това забеляза, че се простират по влажната настилка под друг ъгъл.

Върна поглед към лицето на съществото и забеляза как подпухналите му черти се изменят. Върху закръгленото тяло се появи далеч по-слабо и съвсем различно лице — носът стана ястребов, челюстите изпъкнаха, а ушите прилепнаха съвсем плътно към черепа. Подгизналите от дъжда кичури гъста черна коса се накъдриха в отпуснати букли. Тогава трето лице замени второто — лицето на по-възрастен мъж с късата сива коса и подстрижката на кадрови старшина от армията.

Докато гледаше как кръглото лице на самарянина се връща отново, Томи ужасен разбра, че останалите две лица бяха на нещастниците, които съществото бе погубило преди малко във вътрешния двор на съседната къща. Той неудържимо затрепери и се уплаши да не би съществото да открие местонахождението му по звука на тракащите му зъби, който дори трополенето на дъжда не можеше да заглуши.

Чудовището се приближи до най-осветеното място и спря там. Очите му ту ставаха тъмни и човешки, ту лъчистозелени и извънземни.

Скути се беше свил до крака му, така че Томи усети как и кучето трепери.

От средата на пешеходната алея съществото огледа местата за развлечение, като започна от въртележката, издигната половин метър над асфалта и частично закрита от ниска зелена ограда от железни пръти. Ужасните очи, ярки и зли като на змия, сякаш се впиха в Томи и той усети неистовия глад на звяра.

Старата въртележка бе изпълнена със сенки, повече на брой от ездачите, които десетилетия наред се бяха возили на въртящите опашки кончета, така че изглеждаше малко вероятно Томи, Дел и Скути да бъдат забелязани в черното си прикритие, тъй като не помръдваха. Но все пак омразният демон виждаше света през необикновени очи и Томи беше убеден, че ги е забелязал с лекотата, с която би ги видял, ако стояха на слънце по пладне.

Погледът на съществото обаче се отклони от тях. Демонът внимателно огледа плажния павилион за закуски, после обърна глава на север, към пешеходната алея, виенското колело и компанията за даване на лодки под наем.

Знае, че сме наблизо, помисли си Томи.

Срещу издигнатата платформа на въртележката се извисяваха пищни палми, които украсяваха една открита тераса за вечеря с изглед към доковете и пристанището зад тях. Демонът обърна гръб на кончетата и огледа неподвижно закрепените маси, пейките, кофите за смет, празните стойки за велосипеди и мокрите дървета.

На терасата имаше още две лампи с по три глобуса, които допълнително осветяваха пейзажа, макар че в тази странна нощ всяка светлина изглеждаше недостатъчна и бледа. И все пак бе достатъчна за демона, който с един поглед установи, че плячката му не е там. Вся пак той загуби доста много време в изучаване на терасата, като че ли не вярваше на очите си, като че ли смяташе Томи и Дел за способни, като хамелеоните, да се притаят и да се слеят с околната среда.

Накрая чудовището отново погледна на запад по пешеходната алея и още веднъж насочи вниманието си към въртележката. Лъчистият му поглед за малко се задържа върху потъналите в сенки кончета, преди да се обърне на изток, към пътя, по който бе дошло, сякаш подозираше, че може да е подминало скривалището на жертвите си.

Изглеждаше объркано. Безпокойството му беше осезаемо, почти като мирис. Нещото усещаше, че са наблизо, но все още не ги беше надушило или както там възприемаше сигналите от околната среда.

Томи беше затаил дъх. Издиша го и пое бавно въздух с отворена уста, уплашен, че ако вдиша прекалено рязко, веднага ще привлече вниманието на съществото.

Интересно, нещото бе открило следите им на разстоянието от много мили до пекарната „Сайгон в Новия свят“, а по-късно отново ги бе намерило в къщата на Дел. Сега изглеждаше много странно, че не ги усеща само на петнайсетина метра разстояние.

Съществото се обърна към въртележката.

Томи отново затаи дъх.

Змиеокият дебелак вдигна дундестите си ръце и ги задвижи в кръг с изпънати длани, като че ли триеше мръсно стъкло.

Търси психически контакт, някакъв знак от нас, опитва се да ни види по-ясно, помисли си Томи.

Той стисна мосберга още по-здраво.