Тик-так

— Вярвам, че космосът е огромен и теоретично погледнато би трябвало да съществуват още много планети, населени с интелигентни същества.

— Тогава какво е странното?

— Но не вярвам, че биха си направили труда да изминат целия път през галактиката, за да отвличат хора, да ги вмъкват в летящите си чинии и да изследват половите им органи.

— Те не изследват само половите органи.

— Знам, знам. Случва се да отведат похитените хора в Чикаго и да ги почерпят с бира и пица.

Тя го изгледа строго.

— Ставаш саркастичен, а?

— Ами да, съвсем мъничко.

— Не ти отива.

— Слушай, за извънземните същества с по-високо ниво на интелигентност от нашето, намиращи се с милион години напред в еволюцията си, ние навярно няма да представляваме никакъв интерес… а още по-сигурно е, че няма да изразходват толкова много сили и средства да тормозят група обикновени граждани.

Сега Дел започна да разтрива кожата на главата му.

— Лично аз вярвам в отвличанията.

— Това не ме учудва.

— Вярвам, че те се тревожат за нас.

— Пришълците?

— Точно така.

— И защо трябва да се тревожат за нас?

— Защото ние сме много неуравновесена цивилизация — объркани, със склонност към самоунищожение. Струва ми се, че извънземните искат да ни просветят.

— Като изследват половите ни органи? Тогава и типовете, които се блъскат около дансингите в заведенията със стриптийз, всъщност искат да помогнат на момичетата от сцената да се просветят.

Дел започна да масажира челото му с леки кръгови движения.

— Ти си ми такъв умник.

— Нали пиша детективски романи.

— А може и да си бил отвлечен някога, а? — предположи тя.

— А, не.

— Ти и без това нямаше да си спомниш.

— Щях да помня — увери я той.

— Но не ако пришълците не са го искали.

— Това просто е игра на отгатване, но бас държа — мислиш си, че ти самата си била отвличана.

Тя престана да масажира челото и обърна лицето му към себе си. Мърморенето й премина в съзаклятнически шепот.

— А ако ти кажа, че има няколко нощи, от които ми се губят часове, като че ли временно съм загубила съзнание? Всички отвличани от извънземни съобщават за подобна загуба на памет, все едно, че преживяванията им са били изтрити или потиснати.

— Дел, миличка моя чалната Дел, не се обиждай, разбери, че го казвам с най-добри чувства — никак не бих се учудил, ако ми съобщиш, че си имала по няколко такива часове всеки ден от седмицата.

Тя озадачено вдигна рамене.

— Че защо би трябвало да се обиждам?

— Няма значение.

— Както и да е, не ми се случва всеки ден от седмицата, а само един-два пъти годишно.

— А виждаш ли призраци? — опита да се пошегува той.

— Защо намесваш призраците?

— Вярваш ли в тях?

— Да, дори съм срещала един-два — радостно кимна тя.

— А какво мислиш за лечебните свойства на кристалите?

Тя убедено тръсна глава.

— Те не могат да те излекуват, но могат да те накарат да мобилизираш психическите си сили.

— Извънтелесните изживявания, когато душата се отдели от тялото и хуква, където й харесва?

— Сигурна съм, че такива неща не са невъзможни, но аз харесвам прекалено собственото си тяло, за да пожелая да го напусна дори за малко.

— Виждането от разстояние?

— Това е лесно. Избери си един град.

— Какво?

— Каже името на някой град.

— Фрезно — реши той.

Тя заяви с лъчезарна самоувереност.

— Мога да ти опиша всяка стая в което и да е здание на Фрезно — където, между другото, никога не съм била — и ако отидем до там с кола утре, ще видиш, че всичко е точно както казвам.

— А какво ще кажеш за Снежния човек?

Тя покри устата си с ръка, за да не прихне.

— Ти си такъв глупчо, Туонг Томи! Историите за Снежния човек са пълни дивотии, измислени от жълтия печат, за да продават повече вестничета на лековерните тъпаци.

Неочаквано и за себе си Томи я целуна.

Тя отвърна на целувката. Всъщност целуна го по-добре, отколкото някой го бе целувал през целия му живот. Явно имаше талант за това, както за хвърлянето на ножове.

Когато накрая задъхани се отделиха един от друг, Томи заяви:

— Никога не съм срещал човек, който дори и малко да прилича на тебе, Деливъранс Пейн… и не съм сигурен това хубаво ли е или е лошо.

— Едно нещо е сигурно. Ако някоя друга жена ти се беше притекла на помощ и те беше измъкнала от горящата ти кола, нямаше да доживееш и половината от времето досега.

Това безспорно беше вярно. Никоя друга жена, никой друг от неговите познати не би реагирал с такова самообладание, когато демонът се блъсна в прозореца и се вкопчи в стъклото с противните си смукала. Никой друг не би могъл да кара по тоя каскадьорски начин, за да откачи гнусния звяр от пикапа; навярно и никой друг не би приел така сериозно и трезво без каквито и да е възражения историята на Томи за дяволската кукла.

— Това, което наричат съдба, не е измишльотина — увери го тя.

— Предполагам, че не е.

— Тя съществува. Съдбата. Но не е написана на камък. На духовно равнище, съвършено несъзнателно, ние си изграждаме съдбите сами.

У Томи се бореха смайване и радост; чувстваше се като дете, което току-що е получило подарък и изгаря от нетърпение да го разопакова.

— Това сега не ми звучи така шантаво, както би ми се сторило преди час-два.