Тик-так

Косовете рязко изоставиха безразборния си полет на изток, закръжиха в спирала над терасата сякаш се биеха, после паднаха на пешеходната алея и запърхаха като зашеметени върху влажния бетон.

Двете чайки се спуснаха към настилката, пристъпиха тромаво напред, запляскаха с крила, кряснаха тревожно, с клатене закрачиха в кръг, явно замаяни и объркани залюляха глави.

Дългокраката чапла, която иначе беше грациозно създание, в този миг изглеждаше тромава и непохватна. С несигурни стъпки тя премина от алеята към терасата и закръжи около стволовете на палмите с провесена глава, като че ли мускулите не можеха да крепят главата й — държеше се като пияна.

Един по един косовете спряха да пърхат, изправиха се на крака, изтърсиха се, разпериха крила и се издигнаха във въздуха.

Двете чайки също се съвзеха. Окопитиха се и се вдигнаха към тъмното небе над пристанището.

Чаплата възстанови равновесие и подскочи върху една от масите на терасата. Там застана права, вдигна високо глава и се огледа на всички страни сякаш с учудване откриваше, че се е озовала тук. После и тя се издигна във въздуха.

Томи пое дълбоко студения въздух, издиша го и изумен възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Птици — спокойно отвърна Дел.

— Знам, че това бяха птици. Не съм сляп. Но какво, по дяволите, правеха те?

Кучето се разтърси, изскимтя, отиде при Дел и се отри в нея, като че ли търсеше утеха.

— Добричкият ми Скути! — Тя се наведе и го почеса зад ушите. — Беше толкова тихичък и кротък, браво, момчето ми. Доброто кученце на мама!

Скути щастливо размаха опашка и изпръхтя.

После без следа от разнежвана Дел се обърна към Томи:

— По-добре е да се махаме оттук.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти все задаваш много въпроси.

— В момента имам само един — какво беше това с птиците.

Като пусна кучето и се изправи, тя подхвана шеговито:

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако почеша и твоите уши?

— Де, по дяволите, престани!

— Бяха само птици. Разтревожени от нещо.

— Не беше само това — не се съгласяваше той.

— Признавам, че изглежда малко странно, но не е толкова необяснимо, колкото си мислиш.

— Трябва ми точен отговор, а не метафизически брътвежи.

— Тогава ти ми отговори.

— Какво, за Бога, става тук, Дел, в какво съм се забъркал, защо е всичко това?

Вместо да отговори, тя предвидливо напомни:

— То може да се върне. По-добре да тръгваме.

Томи не остана доволен от смяната на темата, но примирено се измъкна от въртележката и се затътри в дъжда след момичето и кучето. Тримата слязоха по стъпалата към Еджуотър Авеню, покрай което преди това се бяха събрали хилядите птици.

Стигнаха до края на стената при металната преграда около платформата на въртележката, спряха и предпазливо огледаха павилионите за развлечения, на изток от които беше изчезнал демонът. Чудовището го нямаше никъде. Изчезнали бяха и птиците.

Скути поведе Томи и Дел към пешеходната алея.

Множеството разноцветни птичи пера лежаха на мокрия бетон или плаваха в локвите. Те бяха единствените материални доказателства за необикновената случка.

— Насам — посочи Дел и уверено тръгна на запад, в обратната посока на пътя, по който бе тръгнало нещото.

— Я ми кажи, ти да не би да си вещица, а? — неочаквано попита Томи.

— Не, разбира се.

— Това е подозрително.

— Кое? — вдигна вежди тя.

— Толкова прям отговор. Не е в стила ти.

— Аз винаги отговарям прямо. Ти просто не ме слушаш както трябва.

Докато минаваха между някаква игрална зала и агенцията за лодки под наем, между магазинче за сладкиши и изоставеното виенско колело, Томи уморено заяви:

— Дел, слушам те цяла вечер, но не съм чул и едно нещо, в което да има някакъв смисъл.

— Това показва единствено, че ушите тиса запушени. Препоръчвам ти да идеш на преглед при добър специалист по уши-нос-гърло. С целувките обаче си много по-добре, отколкото със слуха, любителю на тофу.

Той напълно беше забравил за целувката им на въртележката. Как можа да забрави целувката? Дори внезапното идване на демона, последвано от изненадващото нападение на птичето ято, не можеше да бъде достатъчно оправдание, че е забравил целувката.

Сега устните му пламнаха от спомена за нейните и той отново усети сладостта на нейния стрелкащ се език, като че ли все още беше в устата му.

Това, че тя спомена целувката, го остави безмълвен, неспособен да каже и дума.

Може би тя тъкмо това искаше.

Достигнаха виенското колело, на ъгъла на Еджуотър авеню и Палм Стрийт, и Дел се спря, сякаш не знаеше по кой път да продължат.

Точно пред тях Еджуотър още беше пешеходна алея, макар че се приближаваха към края на увеселителния парк.

Палм Стрийт се вливаше в кръстовището отляво. Макар по нея паркирането да не беше разрешено, по улицата можеха да се движат автомобили, тъй като тук се намираше пристанът на фериботите „Балбоа“.

В този час, естествено, по Палм Стрийт нямаше движение, защото фериботите не работеха нощем. На дока до платформата бяха няколко триместни плавателни съда, които се полюшваха от прилива и проскърцваха леко.