Тик-так

— Кажи ми какво точно имаш предвид, като казваш игра?

— Онова, което е накарало куклата да играе по правилата. Или може би е длъжна да го прави; може би такива са били условията на магията.

— Магията?

Той натисна копчето за заключване на вратата.

— Магия, вълшебство, вуду, каквото и да е, така или иначе, ако преживея до сутринта, може би ще се окажа в безопасност. — Томи се пресегна през Дел да заключи и нейната врата. — Това същество… то няма да се захване с тебе, щом са го изпратили за мене при положение, че разполага с ограничено време да ми свети маслото. Часовникът сега цъка за мене, това си е така, но цъка и за убиеца.

Дел замислено наведе глава.

— В това, което казваш, има смисъл. — Гласът й звучеше спокойно, като че ли просто си бъбреха за обикновени неща на чаша кафе.

— Не, съвсем побъркано е — поправи я той. — Както и цялото ни положение. Но в тази щуротия има известна логика.

Тя потропа с пръсти по кормилото.

— Като че ли забравяш нещо.

— Какво? — намръщи се той.

Тя погледна часовника си.

— Вече е седем минути след полунощ.

— А аз се надявах да е по-късно… все още ми остава много време до финала. — Той обърна глава и огледа багажното отделение, както и задната врата на пикапа, която не беше заключена.

— А утрото ще настъпи след… сигурно пет, пет и половина часа — пресметна Дел.

— Е, и?

— Томи, при скоростта, с която ти се движиш, тази гадина ще те хване до един час, ще ти откъсне главата… и пак ще й останат четири-пет часа свободно време. Ако има ръце, де. Тогава ще се насочи към мене.

— Аз не мисля така — поклати глава той.

— Но аз мисля така.

— То не знае коя си ти — търпеливо започна той. — Тогава как би могло да те намери?

— Няма да му се наложи да прибягва до услугите на твоя загубен детектив, за да ме открие — подхвърли тя.

Томи се намръщи, защото тя изведнъж заприлича на майка му, а той най-малко би желал точно това момиче да прилича на майка му.

— Недей да казваш, че е загубен.

— Проклетото нещо ще ме издири по същия начин, по който сега търси тебе.

— И как ще стане това?

Тя замислено наведе глава. Пухкавият бял пискюл се залюля.

— Ами… като проследява психическите ти еманации по телепатия. А може би душата на всеки от нас издава звук или пък… изпуска лъчи, които се виждат в спектъра недоловим от сетивата на обикновените хора, а тези лъчи са уникални като отпечатъците от пръсти… по тях това нещо те открива.

— Окей, добре, възможно е да прави подобни неща, като че ли е свръхестествено същество…

— Като че ли е свръхестествено? Като че ли? А какво според теб е то, Томи? Променящ формата си робот, който банката, издала кредитната ти карта, е изпратила, за да ти даде урок да не забравяш другия път вноските по задълженията си за месеца?

Томи въздъхна.

— Чувствам се като някакъв психар, за когото се грижат добре в някоя психиатрична клиника, а всичко, което се случва, е плодна фантазията ми.

Дел се накани да изтегли пикапа на заден ход и да излезе от подлеза. Включи чистачките, когато тежкият порой на дъжда затъмни предното стъкло.

— Ще те откарам до брат ти — съгласи се тя накрая, — но няма просто да те зарежа там, любителю на тофу. В тази работа сме се озовали заедно и ще останем заедно до края… или поне до сутринта.

Пекарната „Сайгон в Новия свят“ в Гардън Гроув се помещаваше в наклонена бетонена промишлена постройка в средата на асфалтиран паркинг. Сградата беше боядисана в бяло с името на фирмата, изписано със семпли жълти букви — здание, чийто строг вид се смекчаваше само от двата фикуса и двата храста азалии покрай входа. Ако не вдигнеше глава към надписа, минувачът би могъл да си помисли, че компанията произвежда спринцовки за еднократна употреба, сглобява компютърни платки, изобщо нещо от областта на леката промишленост.

Дел заобиколи сградата, както я бе насочил Томи. В този час на нощта предните врати бяха заключени и можеше да се влезе единствено през кухнята.

Паркингът отзад бе изпълнен с коли от различни фирми и повече от четиридесет камиона за доставка.

— Бях останала с впечатлението, че имате малка семейна пекарна — махна с ръка към колите Дел.

— Така беше преди двайсет години. Все още има две гишета за продажби на дребно, но основната дейност сега е доставката на хляб и сладкиши за супермаркети и хранителни заведения — и то не само за виетнамските ресторанти, а и за още много клиенти в окръга Ориндж и дори в Лос Анжелес.

— Направили сте малка империя — кимна тя, намести окончателно пикапа, изключи фаровете и изгаси мотора.

— Въпреки че работата нарасна толкова, семейството ми не е изоставило доброто качество — това беше и причината за увеличения оборот в началото.

— Ти, изглежда, се гордееш от работата им.

— Ами да, разбира се.

— Тогава защо и ти не участваш в семейния бизнес?

— Просто не можех да дишам свободно.

— От горещината на пещите, така ли?

— Не.

— Да не би да имаш алергия към пшеничното брашно?

— Де да беше така — въздъхна той. — Така бих се измъкнал по-лесно. Проблемът обаче беше… че нашите държат прекалено много на традицията.

— Значи си искал да изпробваш по-модерни методи на пекарството?