Ги учтиво обърна глава към нея, тя протегна ръка и той след известно колебание я пое.
— Приятно ми е.
— На мен също — отвърна тя.
— Мокра сте до кости — забеляза Ги.
— Да. Така ми харесва — кимна Дел.
— Моля?
— Действа ми ободряващо — продължи тя. — След като бурята бушува един час, дъждът отмива всички нечистотии от въздуха, а водата става съвсем чиста — здравословна и полезна за кожата.
— Аха — Ги беше леко смутен.
— Полезна е и за косата.
Томи си помисли: „Моля те, Боже, дано не започне пак лекцията за рака на простатата!“
Със своите метър и седемдесет Ги беше със седем сантиметра по-нисък от брат си и макар и двамата да си приличаха по добрата си физическа форма, лицето на Ги беше кръгло, съвсем различно от лицето на Томи. Когато се усмихваше, приличаше на Буда и като дете някои от роднините често му казваха „Малкия Буда“.
Усмивката, макар и хладна, остана на лицето му докато не пусна ръката на Дел и не погледна към локвичките дъждовна вода, които се бяха образували около краката на двамата неочаквани гости. Когато вдигна очи и срещна погледа на Томи, Ги вече не се усмихваше и изобщо не приличаше на Буда.
На Томи му се искаше да прегърне брат си. Смяташе че и Ги ще му отвърне след първоначалното вцепенение. И все пак никой не посмя пръв да даде воля на чувствата си — и двамата бяха прекалено предпазливи.
Преди Ги да успее да каже нещо, Томи припряно започна:
— Братко, имам нужда от съвета ти.
— От
— Имам големи неприятности.
Ги обърна глава към Дел.
— Не съм аз причината за това — смотолеви тя.
Ги не беше склонен да повярва.
— Всъщност — обади се Томи — тази вечер тя ми спаси живота.
По лицето на Ги премина сянка.
Томи се обезпокои, че не се е изразил достатъчно убедително и изрече на един дъх:
— Така е, наистина, тя ми спаси живота, изложи се на опасност заради мене, напълно непознатия. Смачка пикапа си пак заради мене; всъщност благодарение на нея сега стоя тук пред теб и ще ти бъда много задължен, ако ни поканиш да седнем и…
Томи се бе впуснал в обясненията така напористо, че не успя да схване реакцията на брат си.
— Моля?
— Напълно непознат ли? — повтори Ги.
— Е, да, до преди час и половина изобщо не знаехме нищо един за друг и
— Иска да каже — поясни Дел, — че ме мисли за твое гадже.
Томи се изчерви и лицето му пламна като фурна.
Навъсеното изражение на Ги малко се разведри от новината, че това
— Не съм му гадже — увери го Дел.
Ги изглеждаше склонен да се съгласи.
— Никога не сме излизали заедно — реши да затвърди впечатлението Дел. — Всъщност, като се има предвид, че мненията ни за дамските шапки коренно се различават, не виждам как изобщо
— Шапки ли? — погледна объркано Ги.
—
— За кое? — вдигна вежди Ги.
—
Изумен, Ги Мин Фан седна с гръб към компютъра. Махна с ръка към останалите два стола от другата страна на бюрото.
Томи и Дел се възползваха от поканата и Томи започна:
— Мисля, че някаква виетнамска банда ми създава неприятности.
— Коя от всичките? — попита Ги.
— Не знам, все още не мога да разбера точно. Не можа да се сети и Сал Деларио, приятелят ми от редакцията, а той е специалист по бандите. Надявам се ти да разпознаеш метода им, като ти разкажа какво точно се случи.
Ги беше облечен в бяла риза. Разкопча маншета на левия си ръкав, запретна го нагоре и показа на Дел мускулестата си подмишница, където имаше дълъг и грозен червен белег.
— Двайсет и осем шева — поясни той.
— Ужасно — поклати глава тя. Насмешливото й настроение се беше стопила, сега бе истински загрижена.
— Тия боклуци се мотаят насам-натам и твърдят, че трябва да им платиш, за да продължиш работата си. Това било застраховка — ако не я изплатиш, ти и работниците ти можело да пострадат, да катастрофират, машините ти можело да излязат от строя или домът ти да се запали някоя нощ.
— Ами полицията…