Тик-так

— В края на краищата, нито прозорецът щеше да ти е счупен, нито пикапът да е в това състояние, ако не бях аз.

— Окей — съгласи се тя, когато Томи извади портфейла си, — но това, че ми плащаш за изолирбанда и за книжните салфетки не означава, че ще ти се отблагодаря в натура.

Могъщият мъж Чип Нгуейн би й отговорил без колебание с някоя духовита забележка, която би я очаровала, защото освен че беше изключителен частен детектив, беше и цар във флиртуването. Томи обаче примигна глупаво към Дел, напрегна ума си, но не можа да отвърне нищо.

Ако можеше да поседи пред компютъра си само няколко часа и да измисли няколко блестящи реплики, щеше да затвори устата на тази шегаджийка госпожица Деливъранс Пейн.

— Но ти май се изчерви — явно развеселена забеляза тя.

— Не съм.

— Изчерви се.

— Не, не е вярно.

Дел се обърна към касиерката, латиноамериканка на средна възраст с миниатюрно златно разпятие на верижка около врата, и я попита:

— Според вас изчерви ли се или не?

Касиерката прихна.

— Изчерви се.

— Разбира се — кима Дел.

— Хубав е, когато се изчервява — подхвърли развеселена касиерката.

— Сигурна съм, че и той го знае — дяволито се усмихна Дел, зарадвана от думите й. — Сигурно използва това като средство за ухажване — може да се усмихва по всяко време, както добрите актьори могат да се разплачат, когато си поискат.

Касиерката отново се изкиска.

Томи въздъхна дълбоко смутен и огледа почти безлюдния магазин доволен, че не са ги чули и други. Беше се изчервил толкова силно, че чак ушите му пламтяха.

Когато касиерката въведе кода за цената на тофуто в електронния си брояч, Дел й обясни:

— Безпокои се да не би да хване рак на простатата.

Томи веднага възнегодува.

— Ни най-малко.

— Така си е, признай го.

— Не.

— Обаче не ме слуша, не вярва, че тофуто действа профилактично — съобщи на касиерката Дел.

След като удари клавиша на апарата за цялата сметка, касиерката се намръщи на Томи и с наставнически глас, в който нямаше и следа от приятелското кикотене преди малко, го сгълча:

— Вижте какво, по-добре е да го правите, защото наистина помага. Японците ядат тофу всеки ден и почти не страдат от рак на простатата.

— Виждаш ли? — усмихна се самодоволно Дел.

Томи поклати глава.

— Ти с какво се занимаваш, когато не сервираш в заведението — ръководиш частна клиника ли?

— Но това е просто добре известно на всички.

— Тук обслужваме много японци — намеси се касиерката, след като постави покупките им в торбички и взе парите от Томи. — Идват и корейци. Вие сигурно не сте японец.

— Американец съм — отсече Томи.

— Виетнамски американец?

— Американец — упорито настоя той.

— Много от виетнамските американци също ядат тофу — подхвърли касиерката, докато броеше рестото — макар и не толкова, колкото са японските ни клиенти.

С шеговита усмивка Дел заяви:

— Накрая той ще се окаже с простата, голяма колкото баскетболна топка.

— Вие слушайте какво ви казва момичето и вземете мерки — посъветва го касиерката.

Томи прибра рестото в джоба на дънките си и грабна двете найлонови пликчета с покупките — най-много от всичко искаше час по-скоро да се махне от супермаркета.

Касиерката повтори съвета си:

— Слушайте какво ви казва момичето.

Отвън дъждът отново го разхлади, отми червенината от лицето му. Помисли си за дребосъка, който още не се беше появил, за това, че вече беше пораснал.

През тези няколко минути, прекарани в супермаркета, съвсем бе забравил за проклетото нещо.

От всички хора, които познаваше, единствено Дел беше в състояние да го накара да забрави, дори за кратко, че преди по-малко от час бе нападнат от нещо чудовищно и свръхестествено.

— Ама ти да не си откачила? — попита я той, като доближиха колата.

— Не, не мисля — отвърна тя с лъчезарен вид.

— Не ти ли е ясно, че онова нещо ни дебне някъде там?

— Искаш да кажеш дяволската кукла, онова пъргаво като плъх малко чудовище, нали?

— За какво друго бих могъл да говоря?

— Е, светът е пълен със странни неща. Ти не гледаш ли предаванията за разни необясними неща по телевизията?

— То е някъде там и ме търси…

— Тогава сигурно търси и мене — успокояващо махна с ръка тя. — Трябва да съм го ядосала.

— Така изглежда. Но как можеш да отделиш толкова много време на моята простата, за ползата от тофуто, след като си имаме работа с демон от ада, който се опитва да ни намери?

Тя се запъти към шофьорската врата, а Томи бързо заобиколи нашарения пикап отдясно. Момичето отговори на въпроса му едва когато и двамата се настаниха вътре.

— Независимо от проблемите, пред които сме изправени сега — тържествено започна тя, — те не могат да променят факта, че тофуто е полезно за мъжа.

— Ти наистина си откачила.

Тя запали мотора и отвърна:

— А ти пък си ужасно сериозен и скован. Не можах да се въздържа да не се пошегувам с теб.

— Какво има да се шегуваш?

— Ох, ти изобщо нямаш чувство за хумор — въздъхна тя, включи на скорост и потегли от паркинга на супермаркета.

Той мрачно погледна към двете найлонови торбички в краката си.

— Още не ми се вярва, че платих за проклетото тофу.

— Ще видиш, че ще ти хареса.