Тик-так

Тя отстъпи от отворената дясна врата с изолирбанда в едната ръка и бръснарско ножче в другата и огледа критично творението си.

— Не е първа хубост, нито пък последният крясък на модата в украсяването на автомобили, но поне няма да ни мокри дъждът.

В оскъдната светлина Томи не можеше да види художественото оформление на пикапа, макар да се досети, че голяма част от него бе изстъргана.

— Много съжалявам за картинките по стените. Бяха страхотни. Сигурно са ти стрували бая пари.

— Струваха ми само малко боя и много време. Не се тревожи за това. Аз и без това мислех да ги сменя.

Тя отново го беше изненадала.

— Значи сама си ги нарисувала?

— Художничка съм.

— А аз си мислех, че си сервитьорка.

— В ресторанта си вадя хляба. А изкуството е в кръвта ми.

— Аха, разбирам.

— Сигурен ли си?

— Ти сама го каза преди малко — аз съм чувствителен човек.

От магистралата над главата им изпищяха въздушните спирачки на голя камион, които прозвучаха като вик на люспесто праисторическо чудовище от тресавищата на „Джурасик парк“.

Това естествено наведе Томи на мисълта за демона. Огледа притеснено късия бетонен тунел от единия до другия край, но не видя никакво чудовище, голямо или малко, което да се приближава в дъжда.

От багажника на пикапа Дел извади двете шишенца портокалов сок, даде едното на Томи и отвори другото за себе си.

Зъбите му тракаха. Вместо глътка студен портокалов сок в момента имаше нужда от чаша горещо кафе.

— Нямаме кафе — съобщи тя и го стресна, защото му се стори, че е прочела мислите му.

— Добре де, но не искам сок.

— Напротив, искаш. — От двете шишенца, купени от магазина, тя изброи десет таблетки витамин С по един грам и четири желатинови капсули витамин Е, отдели си половината, а останалото подаде на Томи. — След целия страх и напрежението телата ни са опасно изпълнени с вредни свободни радикали. Непълните кислородни молекули, десетки хиляди от тях, се блъскат една в друга в кръвта ни и поразяват всяка жива клетка, която им се изпречи. Трябват антиоксиданти — минимумът са витамините С и Е, — за да се съединят със свободните радикали и да ги обезоръжат.

Макар да не го беше особено грижа за здравословната диета и лечението чрез витамини, Томи си спомни, че някъде беше чел за молекулите свободни радикали и антиоксиданти и тъй като теорията на Дел явно се подкрепяше от медицината, той покорно глътна хапчетата с портокаловия сок.

Освен това му беше студено и се чувстваше уморен, за да спори с Дел. Искаше да си пести силите. Тя беше неуморна, а той много уморен.

— Ще хапнеш ли от тофуто?

— Не сега.

— Може би по-късно с малко кълцан ананас, черешово желе и орехи — предложи тя.

— Звучи съблазнително.

— Или просто сок от настърган кокосов орех.

— Все едно.

Дел взе червената хавлиена шапка на Дядо Коледа с бяла околожка и белия пискюл, които бе открила сред коледните стоки в супермаркета.

— А това какво е?

— Но за какво смяташ да я използваш? — Попита, защото беше забелязал, че тя имаше някаква идея за приложението на всяко нещо, купено от супермаркета.

— За какво ще я използваме ли? За да покрия главата си. — Тя го изгледа, като че ли той беше малоумник. — А ти за какво използваш шапките?

Тя си я сложи. От тежестта на пискюла върхът на шапката се килна настрани.

— Изглеждаш смешно.

— И аз си мисля, че не е лошо. Така се чувствам по-добре. Обзема ме празнично коледно настроение. — Тя затвори задната врата на пикапа.

— Май е време да посетиш психотерапевта си.

— По едно време посещавах редовно зъболекаря, но никога не съм била при психотерапевт.

Тя се настани зад кормилото на пикапа, запали мотора и пусна отоплението.

Томи протегна премръзналите си длани към решетката на таблото и с удоволствие посрещна горещия въздух. След като счупеният прозорец бе закрит, той скоро щеше да се изсуши и да се стопли.

— Е, детектив Фан, искаш ли да започнеш това разследване, като се опиташ да го намериш?

— Какво да намеря?

— Задника си.

— Тъкмо преди да съсипя корвета, бях решил да отида при брат си Ги. Би ли могла да ме хвърлиш до там?

— Само това ли?

— Това ще е последната ми молба към тебе.

— Да те хвърля до там… и после какво? Просто да се прибера вкъщи и да чакам оная дяволска кукла, бързото като плъх малко чудовище да пристигне, да ми изтръгне черния дроб и да го изяде за десерт?

Томи започна:

— Аз мислех…

— Е, досега не е проличало.

— … и не знам дали ти изобщо си застрашена…

— Не мислиш, че ме заплашва.

— … защото според съобщението, което съществото въведе в компютъра ми, последният срок е призори.

— И защо мислиш, че това ме успокоява? — повдигна вежди тя.

— Срокът то да ми види сметката е утре сутринта… и аз разполагам с това време да намеря начин да оцелея. Тогава ще завърши играта.

— Играта?

— Играта, заплахата, каквото и да е. — Той погледна през предното стъкло към края на подлеза, където сребристия дъжд упорито продължаваше да вали. — Не е ли по-добре да потегляме? Като оставам по-дълго на едно място, започвам да се притеснявам.

Дел пусна ръчната спирачка и включи на скорост. Продължи обаче да държи крака си върху педала на спирачката и не потегли веднага.