Той тихо се засмя.
— Харесваш ми, Дел.
— И ти на мене, любителю на тофу.
— Макар и да си малко шантава.
— Аз съм най-нормалната жена, която някога си виждал.
— Причината беше семейството ми. Виетнамските семейства понякога са много консервативни, ръководят се от ужасно строги правила. Традициите да досущ като… окови.
— Но на тебе всичко това много ти липсва.
— Не бих казал.
— Да, така е — настоя тя. — Вътре в себе си изпитваш дълбока мъка. Една част от тебе е загубена.
— Не, не е.
— Сигурна съм.
— Е, може би тъкмо в това се състои порастването — загубваш части от себе си, за да станеш нещо по-голямо, различно и по-добро.
— Но и онова дяволско нещо е станало по-голямо и различно — напомни му тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Различното не винаги е по-добро.
Томи срещна погледа й. В полумрака сините й очи бяха потъмнели, бяха станали почти черни; освен това бяха още по-неразгадаеми.
— Значи си постъпил както трябва.
— Не знам дали е така, но направеното е направено.
— Но разстоянието между тебе и тях е пролука, а не пропаст. Възможно е да го преодолееш.
— Не е съвсем така — поклати глава той.
— Всъщност това изобщо не е никакво разстояние в сравнение със светлинните години, изминали от първичната космическа експлозия, с милиардите километри, изминати от нас от времето, когато сме били само първична материя.
— Недей да ставаш отново странна, Дел.
— Защо странна?
— Тук аз съм азиатецът. Ако някой трябва да се прави на неразгадаем, не мислиш ли, че това съм аз?
— Понякога — намръщи се Дел — ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.
— И затова съм си останал нормален.
— Тъкмо това ще ти донесе неприятности.
— Хайде, да вървим при брат ми.
Докато двамата си проправяха път през дъжда между камионите за доставки, Дел се обади:
— И какво очакваш да направи Ги, за да ти помогне?
— Ги си е имал работа с някоя от бандите, така че знае как да се оправя.
— С бандите?
— Евтините момчета. Момчетата Натома. С подобни типове.
Пекарната „Сайгон в Новия свят“ работеше на три осемчасови смени. От осем сутринта до четири следобед бащата на Томи изпълняваше длъжността началник смяна, като същевременно въртеше делата на фирмата от канцеларията. Най-големият от братята Фан, Тон Тат, беше главен пекар и началник смяна от четири до полунощ, а Ги поемаше смяната от полунощ до осем сутринта.
Организираните банди, които се занимаваха с рекет, действаха по всяко време на денонощието. Когато трябваше да прибягнат до саботаж обаче, предпочитаха да го правят под прикритието на нощта, в малките часове, което означаваше, че Ги — тъй като ръководеше нощната смяна — беше устоял на някои от най-неприятните сблъсъци.
Години наред тримата мъже бяха работили без почивен ден, тоест петдесет и шест часа седмично, тъй като повечето от клиентите на фурната се нуждаеха от стока всекидневно. Когато на някого се налагаше да вземе почивка за уикенда, останалите двама разделяха смяната му помежду си и работеха по шейсет и четири часа седмично, без да се оплакват. Виетнамските американци, които се занимаваха с предприемачество, бяха сред най-дейните хора в страната и никой не би могъл да ги обвини, че някога не са изпълнили задълженията си. Понякога обаче Томи се чудеше колко ли момчета от поколението на Тон Тат и Ги — някогашни емигранти от лодките, тласкани към успеха от спомените за бедността и терора в Югоизточна Азия — ще доживеят да се оттеглят спокойно в пенсия и ще се радват на заслужена почивка и спокойствие.
Семейството накрая бе започнало обучение на своя братовчед — родения в Америка син на най-малката сестра на майката на Томи, — който щеше да работи като началник смяна в редуващи се дежурства, а това щеше да позволи на тримата останали да работят само по четиридесет и четири часа седмично и накрая да заживеят нормално. Бяха забавили назначението на братовчеда, защото упорито бяха изчаквали Томи да се завърне в семейството и сам да поеме работата.
Родителите му още хранеха надеждата, че накрая чувството за вина ще го накара да се върне при баща си и братята си, които се изтощаваха до смърт, за да запазят главните мениджърски длъжности в семейството. Всъщност Томи бе изпитвал такива угризения, че понякога в сънищата си се виждаше зад кормилото на кола, в която се возеха майка му и баща му и която безразсъдно преобръщаше с висока скала и убиваше всички, докато той самият като по чудо оживяваше. Сънища, в които управляваше самолет, в който пътуваше цялото му семейство — след катастрофата отново всички загиваха, а той оставаше единственият оцелял. Кошмари, в които водовъртеж потапяше малката им лодка в Южнокитайското море, всички потъваха освен най-малкия и най-безразсъдния от семейство Фан — освен него, сина, по-отровен от змийски зъби. Беше се научил да живее с вината си, да подтиска стремежа си да се откаже от мечтата да стане писател.
Сега, докато той и Дел прекрачваха прага на задния вход на фурната „Сайгон в Новия свят“, Томи изпитваше противоречиви чувства. Едновременно се усещаше и у дома и на опасна територия.