Тик-так

Дел паркира пикапа под един надлез на магистралата, който щеше да ги предпази от дъжда. Беше на няколко пресечки от супермаркета, в квартал, изпълнен със складове и промишлени сгради.

— Донеси от колата нещата, които взехме — подкани го тя.

— Но тук изглежда много пусто.

— Светът е пълен със самотни кътчета.

— Не мисля, че тук сме в безопасност.

— Човек никъде не е в безопасност, ако сам не иска да се чувства сигурен. — Тя отново бе започнала да говори с недомлъвки.

— И какво би трябвало да значи това?

— А какво не значи?

— Ти май отново се шегуваш с мен.

— Не знам какво искаш да кажеш — сви рамене тя.

Вече не се усмихваше. Оживлението, което озаряваше лицето й по време на инквизицията с тофуто, беше изчезнало.

Като остави мотора да работи, тя се измъкна от шофьорското място, заобиколи пикапа и отвори вратата на багажника. Взе от Томи торбичките от супермаркета и изсипа съдържанието им на пода.

Томи треперещ от студ, бе принуден да стои на едно място и да я гледа. Целият беше просмукан от влага, а температурата, с приближаването на полунощ, сигурно беше вече към нулата.

— Аз май ще измайсторя нещо да закрием счупения прозорец — обясни тя. — А докато се занимавам с това, ти гледай да попиеш водата от предните седалки и от пода, може да почистиш парченцата стъкло.

Наоколо нямаше нито къщи, нито магазини и улицата изглеждаше като още една картина от научнофантастичния филм за обезлюдения след апокалипсиса свят, за който Томи се беше сетил в супермаркета. Отгоре се носеше буботенето на забързаните по магистралата камиони, но тъй като оттук колите на се виждаха, човек лесно можеше да си представи, че източникът на звука е някаква огромна извънземна машина, заета с изпълнението на пъкления план за изтребление на човечеството.

Като се вземе предвид свръхдейното му въображение, Томи сигурно би могъл да пише по-оживена художествена проза от детективските романи, с които досега се занимаваше.

В багажното отделение имаше кашон, пълен с кутийки кучешки бисквити.

— Днес следобед пазарувах за Скути — махна към тях тя и започна да вади бисквитите.

— Това някакво куче ли е?

— Не е какво да е куче. То е Куче с главна буква. Въплъщението на всичко кучешко. Най-страхотния четириног индивид. Без съмнение, това е последното му превъплъщение, преди да постигне нирвана. Такъв е моят Скути.

С купената преди малко рулетка тя измери счупения прозорец, взе бръснарско ножче и изряза парче картон, който да пасне точно на мястото му. Сложи картона в една от найлоновите торби, мина по краищата с изолирбанд и така запълни отвора.

Докато Дел преграждаше прозореца, Томи се въртеше около нея и чистеше предната седалка от вода и парченца стъкло. Докато работеше, той й разказа за събитията от момента, когато дребосъкът даде на късо електричеството в кабинета му, до появата на съществото изпод горящия корвет.

— Станал е по-голям! — възкликна тя. — Колко по-голям?

— Почти двойно по-голям от онова, което беше в началото. И различен. Нещото, което ти видя да виси от прозореца на пикапа… то е много по-различно от съществото, което се измъкна от куклата.

Дотогава никакво превозно средство не мина под подлеза, докато двамата работеха, и Томи започна все повече да се тревожи от изолацията им. Неведнъж обърна глава към откритите страни на бетонното им укритие, където се спускаха завеси от лееща се вода и сякаш сухото им укритие бе напълно изолирано от околния свят. Очакваше всеки миг да види демона с лъчистите очи — още по-голям и необикновен — да се приближава злокобно през бурята.

— А какво според теб представлява това същество?

— Не знам.

— От къде идва?

— Не знам.

— И какво иска?

— Да ме убие.

— Защо?

— Нямам представа.

— Ти, изглежда не знаеш много неща.

— Аха!

— А с какво се занимаваш ти, Туонг Томи?

Той реши да не обръща внимание на изопачения вариант на името си и отвърна:

— Пиша детективски романи.

Тя се изсмя.

— Е, стига де, ти самият май не си много печен, тъй като не успяваш да откриеш собствения си задник.

— Това е истинският живот.

— Не, не е — тръсна глава тя.

— Какво?

Тя продължи със сериозно изражение:

— Такова нещо не съществува.

— Не съществува истински живот?

— Действителността е начин на възприемане. Възприятията се променят. Ако под действителност разбираме възможност да докоснем даден предмет, то тя не съществува.

Томи вече бе употребил две от опаковките книжни салфетки, за да почисти седалката и мястото за краката под нея и бе натрупал малка купчина от отпадъци до стената на подлеза. Вдигна глава.

— Да не би да имаш нещо общо с движението „ню ейдж“ — ония, дето насочват движението на духовете и се лекуват с помощта на кристали.

— Не, казах просто, че истината е усещане.

— Звучи ми като „ню ейдж“ — настоя той и се приближи към нея да види как върви нейната работа.

— Е, не е, някой ден, когато имаме повече време, ще ти обясня.

— А междувременно — махна с ръка той — аз ще продължа да се скитам безцелно в пълно неведение, затънал в собственото си невежество.

— Сарказмът не ти отива.

— Няма ли да свършваш вече? Умирам от студ.