Цветът на зверчето още беше черен на жълти примеси, но коремът му, опрян в стъклото, беше изцяло жълт като гной. В долната му част се отвори една цепка и от там се показаха грозно гърчещи се пипала със смукала накрая, които също залепнаха за стъклото.
Светлината в пикапа не достигаше, за да види точно какво става, но Томи забеляза, че стъклото е започнало да пуши.
— Охо! — привлече вниманието й той.
— Какво?
— Започнало е да прогаря стъклото.
— Да го „прогаря“?
— Да го разяжда.
—
— Като с киселина.
Тя лекичко натисна спирачката и направи остър десен завой към входа на Нюпортския крайбрежен градски клуб.
Пикапът рязко се наклони надясно, а центробежната сила прилепи Томи до вратата и притисна лицето му към стъклото, от другата страна на което изхвърлените черва на дребосъка се гърчеха върху димящия прозорец.
— Накъде караш, за Бога?
— Към градския клуб — обясни тя.
— Защо?
— Трябва да сменим колата. Ще ни трябва камион — процеди тя.
Направи остър ляв завой към паркинга — маневра, която отдръпна Томи от вратата и от разлагащото се стъкло.
В този късен час на паркинга почти нямаше коли. На асфалтовата площадка бяха останали за през нощта само две-три превозни средства. Едно от тях беше товарен камион.
Тя насочи пикапа към каросерията на камиона и даде газ.
— Какво си намислила? — попита я Томи.
— Да се измъкнем.
В последния момент тя зави вляво от паркирания камион и профуча така близо, че изстърга старателно нанесената боя от калника на пикапа и откърти страничното му огледало. От триенето на металните части изхвърча порой от искри и дребосъкът се оказа заклещен между стъклото на пикапа и каросерията на големия камион. Нашарената ламарина се обели от удара, но дребосъкът се оказа по-издръжлив от форда… докато смукалата му не се отлепиха със звук, който Томи успя да чуе въпреки останалия шум. Стъклото на дясната врата се пръсна и парчета се поръсиха върху Томи. За миг се уплаши, че зверчето е паднало в скута му, после, когато подминаха камиона, той разбра, че са успели да го смъкнат от пикапа.
— Какво ще кажеш да се върнем и да прегазим проклетото нещо един-два пъти? — надвика тя фучащия през строшеното стъкло вятър.
Той се приведе към нея и извика в ухото й:
— По дяволите, не! Това няма да помогне. То ще се вкопчи в някоя от гумите ти, докато минаваш, и този път вече няма да се отървем. Ще изпълзи в шасито, ще го разпори, ще се провре през него, по един или друг начин ще се добере до нас.
— Тогава да се разкараме оттук.
В края на алеята пред градския клуб тя зави надясно по магистралата с такава скорост, че томи очакваше фордът да пукне гума или да се преобърне, но им се размина и тя натисна газта до края с много по малко уважение към ограниченията за скоростта, отколкото бе проявила по-рано по отношение на предпазните колани.
Томи очакваше всеки момент дребосъкът да се появи от бурята и да се хвърли върху тях. Продължи да не се чувства в безопасност, докато не пресякоха шосето Джамбърий и не започнаха да се спускат към нюпортското пристанище.
Дъждът влизаше през счупеното стъкло и го шибаше в лицето. Това не го тревожеше. Нямаше да се намокри повече.
При скоростта, с която се движеха, фученето на вятъра беше толкова силно, че никой от двамата и не направи опит за разговор.
След като преминаха моста над канала на плажа, вече на десетина километра от паркинга, където се бяха отървали от демона, блондинката накрая намали. Шумът от вятъра понамаля.
Тогава изгледа седящия до нея Томи, както се гледа извънземен — сякаш беше малко зелено човече, покрито с брадавици, с глава като диня, току-що слязло от летяща чиния.
Е, в интерес на истината, и собствената му майка го бе погледнала така, когато за пръв път й призна, че пише детективски романи.
Той нервно прочисти гърлото си и каза:
— Доста добра си на кормилото.
За негово учудване тя се усмихна.
— Наистина ли мислиш така?
— Всъщност направо си страхотна.
— Благодаря. И тебе си те бива.
— Мене?
— Каква каскада направи само с корвета!
— Много смешно, няма що!
— Полетът във въздуха не беше лош, но май нещо обърка приземяването.
— Съжалявам за пикапа ти.
— По тия места е така — загадъчно поклати глава тя.
— Аз ще платя за ремонта.
— Много си мил.
— Трябва да спрем и да закрием с нещо тоя прозорец.
— Нали трябваше да отидеш в болница?
— Нищо ми няма — увери я той. — Но дъждът ще ти съсипе седалките.
— Не се тревожи за това.
— Но…
— Те са сини — заяви тя.
— Какво?
— Седалките.
— Да, сини са. И какво от това?
— Не обичам синия цвят.
— Ами повредите?
— Свикнала съм с тях. Често нещо се поврежда или олющва.
— Често?
— Животът ми е богат на събития.
— Сериозно ли говориш?
— Научила съм се да живея с тях.
— Ти си странна жена.
Тя се усмихна благодарно.
Томи отново се почувства объркан.
— Как се казваш?
— Деливъранс1 — отвърна тя.
— Как?
— Деливъранс Пейн. П-е-й-н. родила съм се трудно, а майка ми има странно чувство за хумор.
Той не схвана веднага. После се досети.
— Аха.
— Хората ми казват просто Дел — продължи момичето.
— Дел. Не е лошо.
— А ти как се казваш?