— Добре, отиваме на лекар, само по-скоро да се махаме оттук.
Тя го поведе за ръка, като че ли беше безпомощен старик, и двамата заобиколиха пикапа отдясно — от страната която беше най-близо до паркинга.
— Хайде, тръгвай с това проклето нещо! — настоя той, когато най-накрая се отскубна от нея.
Томи отвори дясната врата и понечи да се качи, но сервитьорката още стоеше пред шарената кола, смаяна от избухването му.
— Карай или
Погледна към празния паркинг, като че очакваше дребосъкът да се хвърли върху него от мрака и дъжда, но онова нещо още го нямаше, така че Томи се качи във форда.
Момичето се настани на шофьорската седалка и трясна вратата си едновременно с тази на Томи.
Тя изключи радиото и музиката на Бени Гудман заглъхна.
— Какво се случи там? Видях те да излизаш с гръм и трясък от булевард Макартър и…
— Ти глупава ли си, глуха ли си? Или и двете? — остро прекъсна въпросите й той. — Трябва да се махнем оттук
— Никой не ти е дал право да ми говориш по този начин! — Ясносините й очи гневно проблясваха от обидата.
Останал без думи от безсилие, Томи не успя да отговори нищо свързано.
— Дори да си ранен и уплашен, не бива да ми говориш така. Не е хубаво.
Той хвърли поглед през страничния прозорец към празния паркинг до тях.
— Не понасям грубияните — продължи тя.
Той преглътна яда си и се опита да говори по-спокойно.
— Извинявай.
— Никак не ти личи, че съжаляваш.
— Е, съжалявам.
— Добре, но не личи.
Томи си помисли, че за нея може би ще бъде по-добре той собственоръчно да я убие вместо да чака дребосъкът да свърши тази работа.
— Искрено съжалявам — повтори той.
— Наистина ли?
— Искрено, искрено съжалявам — настоя той.
— Така е по-добре.
— Можеш ли да ме закараш до някоя болница — предложи той просто за да я накара да потегли.
— Разбира се.
— Благодаря.
— Сложи си предпазния колан.
— Какво?
— Правилникът го изисква.
Косата й потъмняла и провиснала от дъжда, прилепваше към лицето; униформата й също беше прогизнала. Томи не биваше да забравя, че тя също се бе подложила на известни неудобства заради него.
Докато си слагаше предпазния колан и го закопчаваше, той продължи с възможно най-голямо търпение.
— Моля те, много те моля — ти изобщо не разбираш какво става…
— Тогава
За миг той изгуби дар слово, притиснат от невероятните събития от тази нощ, но после изведнъж всички се изсипа в дълъг истеричен изблик:
— Това нещо, тая кукла, някой я остави пред входа на къщата ми, а после конците се скъсаха и отдолу проблесна истинско око, зелено змийско око, имаше опашка на плъх, хвърли се върху главата ми иззад пердето; сигурно яде куршуми за закуска, освен това е и
— Какво расте?
Чувството му за безсилие едва не го накара отново да стане груб.
— Дяволската кукла, онова пъргаво като плъх малко чудовище! То расте!
— Дяволската кукла чудовище? — Тя го изгледа подозрително.
— Да! — вбесен изкрещя той.
С едно влажно
Томи изкрещя.
Момичето простена:
— Господи, Боже мой.
Дребосъкът явно растеше, а и ставаше все по-малко човекоподобен, отколкото при появяването си в кукленската си форма. Главата му се беше уголемила и деформирала, а блестящите зелени очи изпъкваха от дълбоките очни ябълки под неравното костеливо чело.
Момичето освободи ръчната спирачка.
— Изритай го от прозореца.
— Не мога.
— Смъкни го от прозореца!
—
Ръцете на дребосъка също бяха претърпели метаморфоза — петте им завършека бяха нещо средно между пръсти и широки заоблени пипала на сепия. Държеше се здраво за стъклото с бледите смукала, каквито имаше и на ръцете, и на краката.
Томи нямаше никакво намерение да отваря прозореца за да смъкне нещото. В никакъв случай.
Блондинката включи на скорост. Настъпи газта с такава сила, като че се канеше да излети не само от пътя, но и от слънчевата система.
Ревът на мотора заглуши писъка на дребосъка, гумите бясно забоксуваха като че ли искаше да избяга възможно най-бързо не само от това място, но и от хлъзгавата настилка, но фордът не изскочи извън галактиката, а просто си остана на мястото, като изхвърляше фонтани дъждовна вода и с четирите си гуми.
Лигавата паст на демона беше широко отворена. Слузестия черен език противно потрепваше. Черните му зъби се опитваха да захапят стъклото.
Гумите накрая си намериха опора и пикапът полетя напред.
— Не го пускай да влезе — помоли момичето.
— Защо пък да го пускам?
— Не го пускай да влезе!
— Да не ме мислиш за откачен?
Фордът се носеше като ракета на север по магистралата Пасифик Коуст. На Томи му се стори, че с това ускорение като нищо могат да се изстрелят отвъд галактиката, а дъждът атакуваше предното стъкло със силата на артилерийски огън. Упоритият дребосък обаче си оставаше прилепен към стъклото.
— То се опитва да влезе — изстена тя.
— Така е.
— И какво иска?
— Мене — отвърна той.
— Защо?
— Изглежда съм го ядосал с нещо.