Тик-так

Томи вдигна ръка и замаха енергично, за да подтикне добрия самарянин да побърза, да дойде и да чуе крясъка на демон, залостен в разбития двигател, да види със собствените си очи призрачната кукла, ако тя успееше да се освободи от металния си затвор, да се удиви от самото й съществуване, да бъде свидетел!

В този момент бензинът, който се бе разлял по цялото протежение на корвета, се възпламени. Сини и оранжеви пламъци се издигнаха високо в небето, като в миг превърнаха дъжда в пара.

Горещата взривна вълна удари Томи с такава сила, че лицето му запари, а тласъкът й го накара да отстъпи несигурно назад.

Плененият дребосък нададе страхотен писък.

В подножието на насипа добрият самарянин се спря уплашен от огъня.

— По-бързо! По-бързо! — провикна се Томи, макар да знаеше, че ревът на дъжда и бученето на вятъра ще заглушат всички звуци и човекът с фенерчето няма да чуе нито него, нито демона.

Нещо се разцепи, изгърмя и разбитата и горяща каросерия се отдели от двигателя и се преметна покрай Томи, като пръскаше наоколо искри и дим, докато не спря при палмите. Като зъл дух, измъкнал се от вълшебна лампа, дребосъкът изскочи от огнения ад и се приземи в калта на не повече от три метра от Томи. Целият гореше, но огненото наметало, заместило белия плат, изглежда, не го безпокоеше.

Всъщност съществото вече не се дереше в безумна ярост, а изглеждаше въодушевено от заревото. Беше вдигнало ръце над главата си и като че ли радостно крещеше „алилуя“, залюляно сякаш в екстаз. Вниманието му беше насочено не към Томи, а към собствените му ръце, от които — като от напоен с мазнина фитил на кандилница край някой храм на злото — излизаше син пламък.

— Станало е по-голямо! — изумен прошепна Томи.

Невероятно, но нещото бе пораснала. Куклата, която намери пред входа на къщата си, беше около двайсет и пет сантиметра. А демонът, който в транс се люлееше пред него, беше висок към четиридесет и пет сантиметра — почти два пъти по-голям от последната му поява във фоайето, когато тичаше към дневната, за да направи късо съединение в осветлението. Освен това краката и ръцете му бяха надебелели, а и тялото бе наедряло.

Силните пламъци попречиха на Томи да разгледа подробно съществото, макар да му се стори, че забелязва някакъв противен израстък отзад, какъвто преди липсваше. Гърбът му сега изглеждаше по-приведен отпреди и може би дланите бяха станали непропорционално големи спрямо дължината на ръцете, но че демонът беше пораснал, в това не можеше да има съмнение.

Беше очаквал дребосъкът да се сгърчи и да падне сред унищожителните пламъци, но сега Томи беше сериозно разтревожен от видимо укрепналия му вид.

— Това са пълни глупости — промърмори той.

Светлината от буйно горящата кола се отразяваше в проливния дъжд, който я пренасяше към локвите на земята, блестящи като басейни от разтопено злато и потрепващи от сянката на подскачащия дребосък.

Как е могъл да порасне толкова бързо? А за да се увеличи така теглото му, беше нужно да поеме храна, гориво да подхранване на трескавия растеж.

И какво ли беше ял?

Добрият самарянин отново идваше към него зад светлината от подскачащото фенерче, но все още ги деляха поне шейсет метра. Горящият корвет се намираше между него и демона, така че той не би могъл да го види, преди да дойде от страната на томи.

Но какво ли беше яло онова чудовище?

Изглеждаше невероятно, но ръстът на бясно подскачащото същество, изглежда, се увеличаваше и в момента, докато от него се оттичаха пламъците.

Томи започна бавно да отстъпва назад, като сдържаше силното си желание да побегне. Всяко рязко движение би могло да прекъсне възторга на дребосъка от буйните пламъци и да му припомни, че плячката е наблизо.

Човекът с фенерчето вече беше на около четиридесет метра. Беше едър мъж в шлифер с качулка, която вятърът подмяташе зад гърба му. Както се примъкваше между локвите и се подхлъзваше в калта, той приличаше малко на странстващ монах.

Изведнъж Томи се обезпокои за живота на човека. В началото му се искаше да има свидетел, но това беше докато мислеше, че дребосъкът е загинал в пламъците. Но сега си даде сметка, че зверчето не би допуснало свидетел.

Тъкмо щеше да извика на непознатия да не се приближава дори с риска да привлече вниманието на дребосъка, но съдбата се намеси, когато дъждовната нощ бе раздрана от пистолетен изстрел, после от втори и, трети.

Явно разпознал характерния звук, непознатият рязко спря в калта. Беше все още на трийсетина метра от разрушената кола, така че бе невъзможно да забележи светещия демон.

Отекна четвърти изстрел, пети.

Докато бързаше да се измъкне от корвета след удара, Томи беше забравил пистолета. Пък така или иначе не би могъл да го открие в развалините. Сега от високата температура патроните гърмяха сами.