Тик-так

Като си даде сметка, че остава съвсем беззащитен, Томи престана да се отдалечава от демона и се спря на място несигурен и разколебан. Макар да беше целият мокър от бурята, устата му беше пресъхнала, но силно развитият инстинкт за оцеляване му даваше сили. Възможно бе за кратко да се отърве от дребосъка, но шансът да се измъкне от него през следващите шест-седем часа до сутринта не беше кой знае колко голям.

А дребосъкът растеше.

Заякваше.

Превръщаше се в още по-страшен хищник.

Тик-так.

В маратонките на Томи беше влязла кал. Вълмата мъртва трева и пълзящите по земята лози за малко не го впримчиха и не го повалиха на земята. Палмово клонче като перо от гигантска птица, понесено от вятъра, долетя от недрата на нощта и шибна лицето му. Самата природа изглежда, се бе включила в дяволския заговор.

Тик-так.

Томи хвърли поглед през рамо и забеляза, че пламъците на корвета, макар още да светеха ярко в нощта, са започнали да намаляват. Демонът, обхванат от пламъците, продължаваше да се наслаждава на огъня и за момента като че ли го бе забравил. Зверчето продължаваше да бъде в транс и не го преследваше.

Последният срок е призори.

Вече почти на улицата, Томи се осмели отново да се обърне назад и да погледне през плътната сива завеса на дъжда. От дребосъка още излизаха пламъци, но само от време на време. Явно повечето бензин, просмукал съществото, вече беше изгорял. Ярките пламъци бяха постихнали и Томи не можа да огледа съществото добре — само се увери, че то отново тръгва и се насочва към него.

Зверчето не го преследваше с предишната бързина навярно защото беше все още занесено от опиянението си пред пламъците. Но все пак вървеше след него.

След като пресече празния паркинг по диагонал, Томи достигна ъгъла на магистралата Пасифик Коуст и улица Авокадо, плъзна се по последния участък кал като кънкьор по замръзнало езеро и скочи от банкета в стигащата до глезена вода в канавката на кръстовището.

Изсвири автомобилен клаксон. Изскърцаха спирачки.

Томи не беше обърнал внимание на движението, защото гледаше назад през рамо, а и внимаваше да не се препъне. Когато изненадано вдигна глава, забеляза някакъв ярко боядисан форд пикап там, като че ли се бе появил с вълшебство — пуф! — от друго измерение. Зашеметяващият пикап закова спирачки, секунда преди да го достигне, залюля се на ресорите си, но Томи не можа да се спре и с всички сили се блъсна в бронята, завъртя се пред предницата и падна на настилката.

Като се държеше за пикапа, той веднага се надигна от асфалта.

Шантавата украса не беше хипарска проява, както изглеждаше на пръв поглед, а по-скоро опит пикапът да се превърне в модернистичен джубокс с изображения на подскачащи газели сред стилизирани палмови клонки, струящи ярки сребърни мехури на лъскавочерен фон и светещи златни мехури на яркочервен фон, когато вратата откъм страната на шофьора се отвори, нощта се огласи от класическо парче в изпълнение на оркестъра на Бени Гудман.

Томи беше успял да се изправи, когато шофьорът дойде при него. Беше млада жена с бели обувки и нещо като престилка на медицинска сестра, върху която бе наметнато кожено яке.

— Хей, при теб всичко наред ли е?

— Да, добре съм — изхриптя Томи.

— Наистина ли?

— Да, естествено, остави ме на мира.

Той хвърли поглед на окъпания от дъжда паркинг.

Дребосъкът вече не го гонеше, а святкащите аварийни светлини на пикапа не можеха да пробият мрака. Томи не виждаше къде е съществото в момента, но беше сигурен, че е наблизо; навярно се движеше мудно, но сигурно скъсяваше разстоянието помежду им.

— Върви си — махна й той с ръка.

Момичето се поколеба:

— Но ти сигурно си…

— Върви си, побързай.

— … ранен. Не мога да те оставя…

— Махай се от тук! — вбесен повтори той, защото не искаше тя да се окаже в клопка между него и демона.

Отдръпна се от нея с намерението да пресече шестте платна на магистралата Пасифик Коуст. В момента нямаше движение с изключение на няколкото коли, спрели по на юг, чиито шофьори наблюдаваха горящия корвет.

Момичето го хвана здраво за ръката.

— Онова твоята кола ли беше?

— Господи, то идва!

— Какво идва?

— То!

— Какво?

— То! — Томи се опита да се откопчи от нея.

— Онова новият ти корвет ли беше? — повтори тя.

Едва сега той се досети, че я познава. Ами дали това беше русата сервитьорка. Беше му поднесла хамбургерите и пържените картофки тази вечер. В ресторанта от другата страна на магистралата.

В заведението бяха приключили работа за тази вечер и тя си отиваше вкъщи.

Томи отново изпита странното чувство, като че съдбата го носи по някаква стръмна писта, в края на която го очакваше неизвестността.

— Трябва да те прегледа лекар — настояваше тя.

Явно нямаше да успее да се отърве от нея.

А когато дребосъкът пристигнеше, нямаше да остави свидетел. Вече беше висок четиридесет и пет сантиметра и продължаваше да расте. С израстък по протежение на гърба, с по-големи нокти и по-дълги зъби. Щеше да разкъса гърлото й, да й смаже лицето.

Нежното й гърло.

Прекрасното й лице.

Томи нямаше време да спори с нея.