Тик-так

Колата беше полегнала надясно и само предпазния колан задържаше тялото му да не се строполи.

В последвалата тишина Томи ясно чу собственото си трескаво дишане, припукването на нагретите машинни части, дрънченето от падащите парченца стъкло, свиренето на антифриза, който изтичаше от някоя пробита тръба, барабанния тропот на дъжда върху останките от новичкото кола.

Дребосъкът обаче мълчеше.

Томи не си правеше илюзии, че съществото е загивало при катастрофата. Беше си живо и с гладно желание пълзеше към него през развалините. Всеки миг годината можеше да изрита някоя от решетките на отоплението или да се покатери през празната рамка на предния прозорец, а Томи нямаше да успее да се измъкне достатъчно бързо, за да се спаси, тъй като останките от колата го притискаха в капан.

Бензинови пари. Студеният вятър довя до Томи последното нещо на света, което би искал да усети — характерния мирис на бензиновите пари, толкова силен, че за миг дъхът му спря.

Акумулаторът си беше зареден. Възможността някое късо съединение да предизвика искра беше съвсем реална.

Томи не знаеше от какво да се страхува повече — дали от съскащия дребосък, който можеше да му избоде с нокти очите и да прегризе сънната му артерия… или да бъде принесен в жертва в колата на мечтите си в деня, когато я беше купил. Джейм Дийн поне се бе наслаждавал на поршето си цели девет дена, преди да бъде убит в него.

Макар и замаян, Томи откри копчето, с което се освобождаваше предпазният колан. Като се държеше с една ръка за волана, за да не падне върху съседната седалка, той се освободи от колана.

Откри дръжката на вратата и установи, че действа нормално. Но или ключалката беше строшена, или рамката на вратата заяждаше, защото независимо от усилията му, проклетото нещо не искаше да се отвори.

Страничният прозорец се беше счупил при удара и в рамката не бе останало и парченце стъкло. Студеният дъжд се стичаше през отвора и просмукваше в дрехите на Томи.

След като издърпа краката си изпод таблото, той се извъртя, за да ги подпре в лоста за скоростите между седалките. Провря първо глава през прозореца, после раменете си и се измъкна от смачканото купе.

Претъркули се покрай преобърнатия корвет по смачканата, просмукана от дъжда кафява трева, през някаква локва и се спря в калта.

Миризмата на бензин се усили нетърпимо.

Томи се изправи с мъка на крака и се олюля несигурно. Забеляза, че колата беше спряла върху участък гола земя — терен за бъдещ търговски център на отличния за бизнес ъгъл на булевард Макартър и магистралата Пасифик Коуст. През последните години на парцела поставяха коледно дърво през декември, понякога предлагаха тикви за празника на вси светии, но от това не падаше кой знае каква печалба. Томи извади страхотен късмет, че сега беше началото на ноември и че колата се бе преобърнала на празното място вместо сред тълпа от празнично настроени хора.

Тъй като корветът лежеше на едната си страна, Томи се озова редом с шасито. Откъм механичните вътрешности на автомобила дребосъкът изврещя от ярост и глад.

Томи отстъпи заднишком от колата, наджапа в нова локва и едва не падна назад.

Пронизителния писък премина в ръмжене, а после в напрегнато пъшкане. Томи чу как демонът удря, опъва и дере, как металът се търка в метал. Той не можеше да разгледа добре шасито, но разбра, че дребосъкът е попаднал в плен сред изкривените тенекии и яростно се мъчи да се освободи.

Изработената от стъклопласт каросерия на корвета беше напълно съсипана. Колата мечта представляваше купчина безполезни парчета.

Имаше късмет, че се беше измъкнал невредим. На сутринта, разбира се, щеше да се чувства смазан от болките във врата и от още хиляди по-дребни контузии… ако доживееше до сутринта, разбира се.

Последният срок е призори.

Тик-так.

Хрумна му идиотският въпрос, колко ли й беше излязло на час краткото притежание на корвета? Седем хиляди долара? Осем хиляди? Погледна часовника си, за да изчисли колко часа са минали, откакто получи ключовете, но после махна с ръка, защото това нямаше значение. Беше изгубил само пари.

Сега важното беше да оцелее.

Тик-так.

Движи се. Не спирай да се движиш.

Когато заобиколи торпедото на преобърнатата кола и мина през лъча на единствения действащ фар, Томи не можа да види мотора, защото капакът се беше сплескал в него. Чу обаче как демонът яростно блъска стените на затвора си.

— Да пукнеш дано, проклетнико! — изръмжа Томи.

Някъде отдалеч се чу вик.

Тръсна глава, взря се в дъжда и забеляза, че две коли са спрели от южната страна на булевард Макартър близо до мястото, където корветът му бе изхвърчал от платното.

Някакъв човек с фенерче стоеше на ниския насип на стотина метра. Той отново извика нещо, но бученето на бурята не позволи на Томи да долови смисъла на думите му.

Трафикът се бе забавил, а няколко коли бяха спрели и на магистралата Пасифик Коуст, макар още никой да не излизаше от тях.

Човекът с фенерчето започна да се спуска от насипа — явно искаше да помогне.