Татко

Делибро успява да ми намигне, за да ме предупреди да остана в чакалнята. Сядам с книгата, която си бях донесъл.

След час излизат от кабинета. Мама продължава да дърдори, сякаш през цялото време не е спирала. И вероятно е така. Делибро не изглежда чак толкова жизнерадостен; може би хипнотичният магнетизъм се е износил? Поглежда ме предупредително. Иска да остана, но няма как да го направя под бдителния поглед на майка.

Отвеждам я навън. В асансьора тя се оглежда за подслушвателна апаратура, после се обляга срещу мен и започва да се хили.

— Джаки, знаеш ли? Хи-хи-хи! Мисля, че и той е луд. Задава ми такива интимни въпроси; неща, за които никой не ме е питал, въпроси дори за сексуалния ни живот. Какво общо има това, за Бога, с факта, че баща ти е луд? Казвам ти, ако той иска да говорим за баща ти и за секс, дори не може да си представи какво му предстои да чуе! Когато за пръв път разказах на Фани Хоган за нещата, които вършим, тя заяви, че трябва да се обадя на полицията и да го напусна, че той е перверзен и че всичко това идва от индианската му кръв. Изповядах се на свещеника и той обеща да се моли за мен. Като че ли това може да ми помогне. Когато баща ти се възбуди, нищо не е в състояние да го спре — полиция, свещеник, молитви, нищо!

Мълча си. Изчаквам разговора с Делибро. Усмихвам се, кимам с глава, в общи линии, държа се така, като че ли тя говори за цвета на новите си обувки.

— Този е просто поредното хипи и нищо повече. Видя ли мустака му? Една нормална жена никога не би имала нещо с мъж с такъв мустак; той изглежда като морж. Обзалагам се, че дори не е женен.

Сравнението й на Делибро с морж или убедеността й, че не е женен, а може би от нерви, но тя отново започва да се кикоти. Не си спомням да съм я чувал някога да се смее толкова много; това е най-мръсният, най-интимният проклет смях, който някога съм чувал. Но успявам да запазя самообладание, набутвам я в колата и я откарвам вкъщи.

След това отивам до телефонната кабина на ъгъла и се обаждам на Делибро. Свързвам се веднага и той ме пита дали мога да се върна в кабинета му. Отговарям му, че точно сега ще ми бъде трудно, но ще отида по-късно. Определяме си среща за пет часа. Ще кажа, че отивам да рисувам; майка отдавна е решила, че това е едно от най-откачените неща, които върша. Но Делибро не може да чака; иска да се разтовари.

— Господин Тремънт, майка ви винаги ли е в такова състояние? Винаги ли е заемала такава отбранителна позиция?

— Откакто я познавам, докторе.

Настъпва пауза. Знам, че не му се иска да говорим за това по телефона; би предпочел да съм при него и да черпи допълнителна информация от израза на лицето ми.

— Тя наистина е много подозрителна; подозира мен, подозира баща ви, вас, сестра ви. Изглежда, че не се доверява на никого; напълно самотна е, една силно изплашена жена.

Нямам какво да кажа, гласът му продължава да излива познати неща по телефона.

— Знаете ли, тя е убедена, че баща ви се опитва да я нарани и дори да я убие.

— Да, знам. През последните дни това е любимата й тема и прави нещата трудни за баща ми. Освен това тя го нарича луд и проявява обидна нетърпимост към неговите фантазии.

Иска ми се да кажа повече, но самият аз не мога да се ориентирам в обстановката. Татко се променя толкова бързо, непрекъснато разкрива нови неща. Решаваме да се срещна с Делибро след последния му пациент, така че да имаме достатъчно време да говорим на спокойствие. Възможно е да заседнем в кабинета му цяла нощ.

Купувам си бира от магазина до телефонната будка. Облягам се на нея и я изпивам бавно.

Вкъщи мама се безпокои къде съм бил. Казвам й, че съм отишъл в бар да изпия една бира. Знам, че това ще я вбеси, но не мога да кажа защо се държа така. Приближава се до мен и проверява дъха ми.

— Ти наистина миришеш на бира! Наистина ли влезе в бар? Какво ще си помисли Вероника за това? Имаме бира в хладилника; това е пилеене на пари. Не бива да пиеш тайно.

— Мамо, аз съм възрастен човек. Къде ще изпия чаша бира, си е лично моя работа. Има един приятен бар зад ъгъла, трябва да отидете някоя вечер там.

Напълно я обърквам, говоря й за бар и бира и тя забравя, че съм излязъл сам. Точно в този момент — съвсем навреме — влиза татко в костюма си за бягане за здраве.

— Хей, здравейте, добри хора! Прекрасен ден е! Хайде да отидем до океана.

Обикаля около нас. Отпуска рамене като боксьор, който излиза на ринга.

— Може би ще мога да потичам малко по алеята за велосипеди на плажа. Трябва да се възползваме, докато Джони е още тук, Бет.

Опитва се да тича с високо повдигнати колене, което означава, че повдига краката си на такава височина от пода, на която хората вдигат крака, когато вървят. Обул си е светло-сините маратонки „Адидас“, с дупката отпред. Би трябвало да се досеща, че вбесява майка, но може би е просто в такова добро настроение, че не мисли за това. Поглеждам я.