Татко

— Но подозирам, че двамата с Врон сте по-щастливи във веселия Париж.

Неволно го удрям здраво с юмрук по ръката и той едва не пада. Инстинктивно свива глава между раменете, смее се и успява да се задържи. Никога не съм докосвал баща си така, а сега изведнъж го дарявам с този силен удар, с който понякога човек удря много близък приятел. А той продължава да се смее открито, без да поставя ръка пред устата си, смее се от все сърце, висок, груб, мъжки смях.

Седим така около час и половина. После татко започва да тича наоколо, размахва ръце като крила на вятърна мелница — нещо наистина близко до истинското бягане за здраве.

Потегляме надолу в четири часа. През всичкото време сме обърнати към океана, а слънцето е от дясната ни страна. Чувствам се като сокол, който се връща в клетката си, след като за малко му е било разрешено да се издигне до облаците.

* * *

Татко слиза пред къщи; оставям го да поеме обясненията с майка. Успокоява ме — щял да й каже, че съм прескочил до дома на Марти. Започва да става изкусен лъжец. Вероятно това е, което една психотерапия може да постигне: освобождава те от задръжки, за да можеш да лъжеш щастливо, без чувство на вина; как по друг начин би могъл успешно да се самозалъгваш? В кабинета съм на Делибро точно преди пет часа.

Той иска да знае за моите чувства към мама. Опитвам се да му отговоря на въпроса. Казвам, че за човек е трудно да разбере какво точно усеща и какво се е принудил да чувства в търсене на самозащита. Неволно започвам да говоря за Джоан.

— Двамата със сестра ми сме много близки, докторе. Така е, откакто се помня. Напълно съм сигурен, че отношението ми към жените в моя живот е било силно повлияно от сестра ми — желание за покровителство, примесено с възхищение. Мисля, че в известен смисъл изолирахме мама.

Спирам.

— Моля, продължавайте. Точно това искам да знам. Вашата майка е чувствителна, интелигентна жена. Трябва да го е почувствала и е била засегната; това може да обясни отбранителната позиция, която е заела, съпротивата й срещу проявяваната обич, под каквато и форма да е тя.

— Сега, когато е болна, се чувствам виновен. Не мога да я обичам по начина, по който иска да бъде обичана. Дълбоко съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.

Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.

Опознахме се едва когато мама постъпи в болницата и двамата останахме сами. Мисля, че поради някакви нейни, лични причини мама ни е пречила да се сближим с него.

— Господин Тремънт, трябва да разберете, че тя не би могла да постигне това сама. Станало е така, защото баща ви и вие сте го допуснали. В края на краищата майка ви е само още едно човешко създание. Може би е по-изплашена и по-склонна да властва над околните, отколкото по-голяма част от другите хора. Случилото се обаче с баща ви е изключително.

— Може би, но татко се оттегля в своя свят на сънищата, аз заминах за Париж, а Джоан се омъжи за човек, неуязвим за мама — една човешка бариера между нея и сестра ми.

Настъпи продължително мълчание. Бях направил непростима грешка, като се впуснах в анализиране. Убеден е, че съм се върнал в категорията, към която според него принадлежа: нереализирал се психолог, чел твърде много романи и книги по популярна психология. Може и да е прав, но аз наистина се опитвам да му кажа как виждам нещата. Притиска ме със следващия си въпрос:

— Майка ви заплашвала ли е някога със самоубийство, правила ли е опити?

Трудно е да се отговори.

— Заплашва с това през целия си живот. Любимият й израз е: „Никой не го е грижа, дали съм жива или умряла“; и все пак не мисля, че тя може да се самоубие. То не е включено в образа, който си е изградила.

Поглежда ме. Не мога да кажа, че погледът му е втренчен, а по-скоро очакващ или изчакващ. Ужасно се притесняваш да седиш пред някого с такива широко разтворени, разбиращи очи. Най-сетне поглежда към документите, пръснати по бюрото му.

— Ще бъда откровен с вас, господин Тремънт. Баща ви е объркан с този свой свят на сънищата, но се справя. Безпокоя се повече за майка ви. Тя е нещастна. Като психиатър и професионалист се чувствам задължен да й помогна.

Чудя се как ли ще реагира на това, което ще му кажа:

— Доктор Делибро, може да ви прозвучи жестоко, но не си струва усилията. Не съм сигурен, че можете да помогнете на мама в този живот, дори и да посветите цялото си време на това. Тя си е изработила система, която я крепи. Сигурен съм, че никога няма да посегне на себе си; коловозите, в които се движи, са твърде дълбоки, станали са част от самата нея. Предпочитам да се занимавате с татко и да се опитате да му помогнете. Не очаквам да се раздели със своя измислен свят, но поне му помогнете да заживее без това ужасно чувство на вина.