Татко

Изпускаме водата от десетте умивалника. Тя се върти по посока на часовниковата стрелка. Напълваме ги отново, даваме старт на водата в посока обратна на часовниковата стрелка и изтегляме запушалките; същото нещо — сменя посоката на движението си и се излива в канала; изглежда дядо нещо греши с математиката и физиката. Чудя се, откъде все пак му е хрумнала такава идея.

Прибираме се вкъщи. Оставям го на ъгъла и тикам мотора до алеята отпред. Дядо влиза през предната врата, а аз отивам отзад да проверя баба да не е умряла на онова меко легло. Стаята е празна.

Влизам във всекидневната и ги виждам двамата. Той й разказва как сме се разходили по улицата. За щастие каските са на мотора. Баба ме поглежда въпросително; още е изплашена. Но аз нямам никакво намерение да казвам каквото и да било — освен ако дядо сам не поиска.

Седим така: всеки чака другия да направи нещо или да каже нещо. Иска ми се татко да си е вкъщи, става много напрегнато. После дядо става.

— Ела в работилничката, Били; там има нещо, което искам да ти покажа.

На баба това съвсем не й харесва, но, изглежда, ще ни остави на мира. На вратата се обръщам и свивам рамене да покажа, че съм на нейна страна, но истината е, че не съм.

В работилницата дядо взема едно от неговите малки специални изобретения, които вечно правеше за нас, децата. То представлява пръчка с прорези от едната страна и малка перка на върха. Винаги сме ги наричали „въртящи се пръчки“; тази е правена сега, перката е дялана на ръка и закрепена с щифт.

— Спомняш ли си как работи това, Били?

Подава ми го заедно с друга, гладка пръчица. Прекарвам пръчката по прорезите, докато перката започва да се върти. Това винаги ни е учудвало като деца — аз все още не знам какво кара перката да се върти.

— Забелязваш ли нещо във въртенето на перката?

Опира се на бастуна си и спира перката с пръст. Започвам отново да търкам с пръчката. Оставя перката да се завърти бързо, после отново протяга ръка и я спира.

— Гледай внимателно! Ще видиш, че тя се върти винаги в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Този път той задвижва бързо перката по посока на часовниковата стрелка. Но когато започвам да търкам с пръчката, тя спира и променя посоката на движението си.

— Майсторя тези „въртящи се пръчки“ в продължение на четирийсет години и никога не можах да накарам някоя от тях да се върти в обратна посока. Опитвал съм какво ли не: правех прорезите под различен ъгъл, променях разстоянието между тях; променял съм модела на перката, но те винаги се въртяха в една и съща посока.

Поглежда ме и отново се усмихва. Завърта перката назад и двамата наблюдаваме как тя сама променя посоката на движението си, докато търкам с гладката пръчка.

— Какво всъщност става, дядо? Защо се получава така?

— Не знам, Били. Може би някой учен ще обясни това явление; аз не мога. Интересното за мен е, че тук се получава съвсем обратното на ефекта на Кориолис в умивалника. Ела, ще ти покажа още нещо.

Води ме в оранжерията. Виждам фуния, прикрепена към стара кофа, и в нея тече вода през малък маркуч. Към фунията с връвчица е вързана тапа. Пуска водата, докато фунията се напълни. После поставя върха на пръчката с прорез накрая на фунията и търка, докато по повърхността на водата във фунията се образуват вълнички.

— Сега издърпай тапата, Били, и гледай какво ще се случи.

Издърпвам я и наблюдавам как водата от фунията изтича в кофата под нея, докато той продължава да търка по пръчката. Водата се върти по посока, обратна на движението на часовниковата стрелка — противно на ефекта на Кориолис!

— Какво мислиш за това, Били?

— Какво я кара да се върти обратно, дядо? Вибрациите?

— Това е още една загадка за учените, Бил. Но след като те дори не вярват, че водата се излива в канала с въртене по посока на часовниковата стрелка, откъде ще знаят за въртящите пръчки?

Отмята глава и се смее. Това смях на маниак ли е?

Повтаряме търкането по пръчката и изпускането на водата пет или десет пъти с един и същ резултат. После дядо отива до средата на оранжерията, където се намира стар, плетен стол, и сяда на него. Изплетен е по шест различни начина. Веднъж татко ми каза, че дядо сам е направил този стол преди двайсет години от тънки жилави пръчици, които е насякъл от дърветата край потока в Топанга. Сядам на пейката, на която той обикновено държи празните си саксии.

— Добре, Били, ще ти кажа още нещо, и то звучи много по-невероятно от случаите с умивалника и пръчката. Все пак слушай внимателно!

Поглежда ме, сякаш се страхува, че няма да му повярвам; кръстосва краката си. Те са толкова тънки — висят като пръчки към земята и почти не може да се разбере, че са кръстосани. Готов съм да повярвам на всичко, което ми каже. Започвам да си мисля, че моят дядо е гений.