Татко

Татко плаче. Отначало по бузите му се стичат само сълзи, придружени от дълбоки въздишки, без ридания. Не знам какво да правя. Отправям се към паркинга. Паркирам колата обърната към океана с добър изглед към хоризонта и големите пенести вълни, които се разбиват на брега. Единствените хора наоколо са група сърфисти, които навличат мокри екипи и разтоварват сърфове на шейсетина метра вдясно от нас. Татко се обръща към мен.

— Искаш да кажеш, че не е възможно да имам къща в Кейп Мей близо до Бил Съливан и Айра Тейлър, срещу брат ми Ед и Джийн Майкълс, че нямам зеленчукова градина и нямам четири деца: ти, Джоан, Ханк и малката Лизбет?

На лицето му е изписана такава болка и същевременно надежда, че отстъпвам и правя грешка.

— Виж какво, татко, всъщност не съм сигурен. Знам само че съм тук и съм на петдесет и две години. Джоан е на четирийсет и девет. Не знам нищо за Ханк и Лизбет. Но ако искаш, ще вземем самолета до Кейп Мей. Можем да посетим това място.

Не съм сигурен дали не проявявам жестокост. Клати глава, гледа ме право в очите.

— Но, Джони, това е най-щастливото време от моя живот; как е възможно да не е истина?

Търси в очите ми нещо повече, после свежда поглед.

— Знам, че си прав. Как е възможно ти и Джоан да бъдете на две места едновременно? Сега не мога дори себе си да убедя, че е възможно.

Гледа втренчено през предното стъкло.

— Толкова време мина, без някога да съм се опитвал да събера двата свята заедно. Мислех, че съм прекарал поне половината от последните трийсет или повече години там. Но животът ми беше винаги разделен. Знам, че съм тук през цялото това време. Знам, че си прав, но понякога умът ми не е тук, при това не само в сънищата ми. Бил съм далече оттук много, много пъти.

Изплашеният син отстъпва пред любопитството на психолога в мен.

— Може би си съчинил всичко това, докато беше болен, татко; все пак дълго време не беше на себе си. Възможно е тази идея да е влязла тогава в главата ти.

Изчаквам. Той седи все така вторачен в океана пред нас. Нищо не може да се направи, освен да се чака, да му се даде възможност да се ориентира сам. Седим така около пет минути. Умът ми препуска като бесен, като се почне от теорията на майка за чиста лудост и се стигне до там да се питам дали тази реалност не е сън, а това за което говори татко, е истинският свят. Може би той е на път да се събуди и всичко ще изчезне: небето, океанът, колата, татко, аз — всичко.

— Джон, то е нещо като океана пред нас. Ние сме повърхността, вълните, пяната. Наричаме това реалност, защото можем да видим всички тези неща… А моят живот в Кейп Мей е водата под повърхността, която крепи всичко. Ако престана да се държа за него, имам чувството, че всичко ще пропадне.

Отново замълчава.

— Вероятно майка ти е права, Джони; сигурно съм луд. Лудостта може и да е в семейството ми, както тя казва. Татко имаше много странни лични идеи за организиране на живота си — те бяха определено чудати. Кой друг би подредил три къщи една до друга в центъра на Филаделфия с единствената цел да осигури място за старовремска фермерска кухня? Трябва да се съгласиш, че това не е нормално. Не мисля, че татко някога наистина е напуснал Уискънсин в ума си. Спомняш ли си картините с ловни кучета по стените и онази огромна глава на мечка, заедно с главите на лос и елен, закачени в стаята, в която обикновено се хранехме? Да не забравяме и онази маса, която направи с цел всички да ядем по едно и също време; тя имаше двайсет и четири чекмеджета и във всяко чекмедже — чинии, сол, пипер, вилици, ножове. Никой не прави такива неща, освен ако не е съвсем наред.

Кимам. Не ми е приятно да говори така за дядо. Но той нямаше предвид точно това — той просто търсеше евентуални отговори на своите въпроси. Обичах дядо — той бе доказателство, че на този свят все още има истински хора.

— После чичо ти Орийн и чичо ти Пийт; те никога не свикнаха с града, останаха си селски момчета. Никой от тях нито веднъж не се задържа на редовна работа. И си помисли само за жените им — огромни дебелани, които не умеят да поддържат дом; къщите им така воняха, че вие, децата, не искахте да им ходите на гости.

Говореше, без да прикрива нещата. Не играеше ролята, която беше определил за себе си, нито затворения, боязлив, командван от жена си мъж, нито Джейк, големият играч, Джейк с широките пръсти. Сякаш чувах себе си или някого от малкото ми най-близки приятели в отчаян опит да прогонят самотата в търсене на сродна душа.

— Джони, не мисля, че съм напуснал някога истински Източния бряг. Част от мен остава там, назад, а друга малка част изобщо не напуска Уискънсин. Мразех работата си във Филаделфия, както и тази в заводите „Дъглас“ тук, в Калифорния. В мислите си се преместих в Кейп Мей и се отдадох на фермерство така, както правехме това в Уискънсин. Всичко това сега звучи налудничаво, знам, но мисля, че точно това трябва да се е случило.