Свещена любов

Вампирът седна върху килима от гниещи борови иглички и погледна през плетеницата от клони. За миг си представи, че нощното небе не беше черно, а бяло и че звездите там горе не бяха студени планети, отразяващи светлината, а душите на мъртвите.

Представи си, че гледа към Небитието.

Често го правеше и сред множеството от блещукащи светлинки над главата си беше открил две, които смяташе за свои; две, които му бяха отнети. Едната звезда беше по‑голяма и изключително ярка, а другата – по‑малка и трепкаща. Стояха близо една до друга, като че малката търсеше подкрепата на своята ма…

Мъжът не можеше да произнесе думата. Дори наум. Също както не можеше да произнесе имената, с които оприличаваше тези звезди.

Това обаче нямаше значение.

Те и двете си бяха негови.

И той много скоро щеше да се присъедини към тях.

10.

Часовникът до Фюри превключи и цифрите на екрана се подредиха като клечки за зъби: 11:11.

Провери запасите си. Намаляваха и колкото и замаян да беше, получи пристъп на сърцебиене. Когато направи сметката, се опита да пуши по‑бавно. Вадеше червен дим от торбичката вече седем часа и ако продължаваше така, щеше да привърши наличното към четири следобед.

Слънцето залязваше в седем и половина. Можеше да бъде в «Зироу Сам» не по‑рано от осем.

Мъртъв период от четири часа. Или, ако трябваше да бъде по‑точен, четири часа, през които щеше да живее с по‑ясна глава.

Стига да го искаш , обади се Магьосника, мога да ти разкажа приказка за лека нощ. Направо е върхът. Един млад вампир оформил характера си по примера на баща си, който бил алкохолик. Намерил смъртта си в една пряка. Вече е оплакан и забравен. Класика, същински Шекспир.

Освен ако вече не си я чувал, приятелю?

Фюри си пусна ария от «Манон Леско» и дръпна силно от цигарата си.

Докато тенорът следваше нотите на Пучини, той се замисли за пеенето на Зи. Какъв глас само притежаваше брат му. Наподобяваше църковен орган. Диапазонът му варираше от чисти височини до бас, така дълбок, че да накара ушите ти да кънтят и чуеше ли нещо веднъж, можеше да го възпроизведе безпогрешно: опера, блус, джаз, старомоден рокендрол. Сам си беше своето радио.

Винаги водеше песнопенията в храма на Братството.

Беше му трудно да приеме, че вече никога нямаше да чуе прекрасния му глас в свещената пещера.

Или пък из къщата дори. Бяха минали месеци, откакто Зи не беше пял нищо, вероятно поради тревогите си около Бела и никой не можеше да каже дали импровизираните му концерти щяха да се завърнат или не.

Съдбата на Бела щеше да реши това.

Фюри дръпна отново от цигарата си. Боже, искаше му се да иде и да я види. Искаше да се увери, че е добре. Визуалното потвърждение беше толкова по‑добро от «липсата на новини е добра новина».

Но той не беше в състояние за посещения и не само защото си беше изпържил мозъка. Вдигна ръка и я прокара по белега от веригата, която бяха увили около врата му. Оздравяваше бързо, но не чак толкова, а Бела нямаше проблем със зрението. Нямаше защо да я разстройва.

А и Зи щеше да е с нея. Да се изправи очи в очи с близнака си, беше като да се подложи на автоматичен огън, като се имаше предвид как се бяха разделили в пряката.

Потракване от бюрото го накара да обърне глава.

В другия край на стаята медальонът на Примейла вибрираше. Древният талисман действаше като пейджър. Той го загледа как се движи върху дървения плот, оформяйки малки кръгове, като че си търсеше партньор в лицето на комплекта сребърни четки за коса, поставени до него.

Нямаше да отиде от Другата страна. Нямаше начин. Изригване от Братството му стигаше за един ден.

Довърши цигарата си, стана и излезе от стаята. Когато се озова в коридора, по навик погледна към вратата на Кормия. Беше леко открехната, което не беше типично, и той дочу плющящ звук.

Доближи се и почука по касата.

– Кормия? Добре ли си?

– О! Да… да, добре съм. – Гласът й беше приглушен.

Тя не каза нищо повече и той надникна вътре.

– Вратата ти е отворена. – Не беше ли същински Айнщайн? – Искаш ли да я затворя?

– Нямах намерение да я оставям отворена.

Той се зачуди как ли върви с Джон Матю и попита:

– Имаш ли нещо против да вляза?

– Моля, влезте.

Той бутна вратата и отвори широко.

Виж ти! Кормия седеше с кръстосани крака на леглото и сплиташе влажната си коса. До нея лежеше хавлиена кърпа, което обясняваше дочутия звук, а робата й… робата и беше дълбоко отворена отпред и имаше опасност гърдите й да се покажат.

Какъв ли цвят бяха зърната й?

Той бързо погледна в друга посока. Само за да зърне една‑единствена бледолилава роза в кристална ваза на нощното шкафче.

Гърдите му се стегнаха без определена причина и той се намръщи.

– С Джон забавлявахте ли се?

– Да. Той се държа прекрасно.

– Наистина ли?